Тя върна темата към реалността.
— Направих копия на всички заключителни документи. В този плик са, заедно с чек за половината от продажната цена.
Той сведе поглед към кафявия плик, но го остави да лежи върху масичката за кафе, където тя го беше оставила.
— На мен не ми се полага половината.
— Дъч, вече говорихме за това — Тя сгъна четирите части на капака на кашона, за да го запечата, с желанието да затвори толкова лесно и тази страница на разговора.
— Ти купи тази хижа — напомни й той.
— Купихме я заедно.
— Но благодарение на твоята заплата. С моята нямаше да можем да си го позволим.
Тя избута кашона по пода до вратата, после се изправи и застана с лице към него.
— Бяхме женени, когато я купихме и когато си я поделихме.
— Бяхме женени и когато се любехме в нея.
— Дъч…
— Бяхме женени и когато ми поднасяше сутрин кафе с усмивка и само по този там афган — и посочи плетения шал, метнат върху облегалката на креслото.
— Моля те, не започвай.
— Такъв съм си, Лили — той пристъпи крачка към нея. — Ти не започвай.
— То вече започна. Започна отпреди шест месеца.
— Можеш да го прекратиш.
— А ти можеш да го приемеш.
— Никога няма да го приема.
— Изборът е твой. — Тя млъкна, пое си дъх и понижи глас. — Изборът винаги е твой, Дъч. Ти не приемаш промените. И тъкмо затова никога нищо не можеш да превъзмогнеш.
— Не искам да превъзмогна теб — възрази той.
— Но ще се наложи.
Тя се обърна, издърпа един празен кашон близо до шкафа и започна да го пълни с книги, но вече не толкова грижливо, както досега. Прииска й се да си тръгне час по-скоро, преди да бъде принудена да каже по-болезнени неща, с цел да го убеди, че с брака им най-сетне и завинаги е свършено.
Няколкото минути напрегната тишина бяха нарушавани единствено от воя на вятъра в дърветата около хижата. Клоните им се заудряха в стрехите все по-често и по-силно.
Искаше й се той да си тръгне преди нея, предпочиташе да е сама, когато напуснеше това място. Защото съзнавайки, че ще е за последен път, той може би щеше да се размекне емоционално. Вече беше преживявала подобни сцени и нямаше желание да преживее още една. Раздялата им не биваше да е горчива и грозна, но Дъч я правеше такава, като възкресяваше стари спречквания.
Макар да беше очевидно, че той нямаше подобно намерение, предъвкването на някогашни спорове само потвърждаваше колко права е била да сложи край на брака им.
— Тази от Луис Ламур май е твоя — показа му тя книгата. — Ще си я вземеш ли, или да я оставя на новите собственици?
— За тях и без това остава всичко друго — отвърна той навъсено. — Така че защо да не им оставиш и една книга?
— По-лесно беше хижата да се продаде заедно с обзавеждането. То беше купено специално за това място и няма да стои добре, в която и да е друга къща. Освен това никой от нас няма излишно пространство, така че какво можех да правя с тия мебели? Да ги изнеса само за да ги продам на други хора ли? И къде щях да ги складирам междувременно? По-разумно беше да ги включим в продажната цена.
— Не става дума за това, Лили.
Тя знаеше за какво става дума. Той не искаше да си представя, че чужди хора ще живеят в хижата и ще използват техните неща. За него да остави всичко непокътнато, за да му се радва някой друг, беше нещо като светотатство, като насилие над уединението и интимните моменти, прекарани от тях двамата тук.
„Не ме е грижа колко важно е да се продаде всичко това, Лили. Майната му! Как е възможно да понесеш мисълта, че други хора ще спят в нашето легло, между нашите чаршафи?“
Такава беше реакцията му, когато му каза за намеренията си относно мебелите. Очевидно решението й все още го дразнеше, но за нея беше вече много късно да промени нещо, дори да искаше. А тя не искаше.
Когато полиците в библиотечния шкаф бяха изпразнени, с изключение на въпросния уестърнски роман, Лили се огледа дали не е забравила нещо.
— Онези там неща — посочи тя консервите върху бар плота, който разделяше кухнята от всекидневната. — Искаш ли да ги вземеш?
Той поклати глава.
Тя ги прибра в последния кашон с книги, който беше пълен само наполовина.
— Описала съм кои уреди да бъдат изключени от мрежата, тъй като новите собственици ще се нанесат едва през пролетта — Без съмнение той вече знаеше това, но тя говореше, за да запълва мълчанието, което като че ставаше все по-тягостно, колкото повече свои вещи прибираше от хижата.
— Остава само да си взема нещата от банята и потеглям. Ще затворя всичко, ще заключа и по пътя ще оставя ключа в агенцията за недвижими имоти според уговорката.
Страданието му бе видимо по лицето, по стойката му. Той кимна безмълвно.