— Не е нужно да ме чакаш, Дъч. Сигурна съм, че имаш работа в града.
— Те ще се справят.
— При тази прогноза за заледяване и снежна буря? Вероятно ще ти се наложи да въдворяваш ред в супермаркета — продължи тя, омаловажавайки нещата — Знаеш как всеки се презапасява в такива случаи. Хайде да се сбогуваме сега, та да имаш преднина надолу по планината.
— Ще те изчакам. Ще тръгнем заедно. Свърши си каквото имаш да вършиш там — посочи той спалнята. — Аз ще натоваря тия кашони в багажника ти.
Вдигна първия кашон и го изнесе. Лили влезе в другата стая. Леглото с нощно шкафче от всяка страна запълваше стената под скосения таван. Единствените други мебели тук бяха един люлеещ се стол и писалище. Най-отдалечената стена беше от прозорци. Гардеробът и малката баня се намираха зад стената срещу прозорците.
По-рано тя беше спуснала пердетата и сега стаята тънеше в мрак. Отвори гардероба. Празните закачалки приличаха на изоставени. Щателно прегледа и чекмеджетата на писалището. Влезе в банята и събра тоалетните си принадлежности, които беше използвала сутринта, прибра ги в пластмасова пътна чантичка с цип, след това провери дали не е останало нещо в аптечката и се върна в спалнята.
Сложи чантичката с тоалетите принадлежности в куфара си, който лежеше отворен върху леглото, и го затвори точно когато Дъч влезе в стаята.
Без всякакви предисловия той рече:
— Ако не беше случилото се с Ейми, все още щяхме да сме женени.
Лили сведе поглед и бавно поклати глава.
— Дъч, моля те, нека не…
— Ако не беше това, щяхме да останем заедно завинаги.
— Не можем да го знаем.
— Аз го знам. — Пресегна се да я хване за ръцете. Те бяха студени в горещите му длани. — Поемам цялата отговорност за всичко. Провалът ни беше по моя вина. Ако бях уредил нещата по друг начин, ти нямаше да ме напуснеш. Сега го разбирам, Лили. Признавам грешките, които допуснах, а те бяха огромни. Глупави. Признавам го. Но, моля те, дай ми още една възможност. Моля те.
— Никога няма да е както преди, Дъч. Ние не сме същите, каквито бяхме, когато се запознахме. Толкова ли не разбираш? Никой не може да промени станалото. Но то промени нас.
Той се възползва от случая.
— Права си. Хората се променят. И аз се промених след развода. След като се преместих тук и започнах тази работа. Това ми се отрази добре, Лили. Осъзнах, че Клири е съвсем различен от Атланта, но тук имах върху какво да градя солидна основа. Това е моят дом, хората тук познават и мен, и близките ми. Харесват ме. Уважават ме.
— Това е прекрасно, Дъч. Искам да успееш тук. Искам го от цялото си сърце.
Тя наистина искаше той да успее, не само заради себе си, но и заради нея. Докато Дъч не възстановеше името си на добър полицай, особено в собственото си съзнание, тя никога нямаше да бъде напълно свободна от него. Той щеше да остане зависим от нея за собственото си самоуважение, докато отново не добиеше увереност в работата и себе си. Малката община Клири му предоставяше тази възможност. Тя се молеше всичко да се уреди добре.
— На кариерата ми, на живота ми — продължи той разгорещено — беше дадено ново начало. Но това няма да значи нищо, ако ти не си част от него.
Преди тя да успее да го възпре, той обгърна ръце около нея и я притисна плътно до себе си. Заговори бързо в ухото й.
— Кажи, че ще ми дадеш още една възможност. — Опита се да я целуне, но тя извърна лице.
— Дъч, пусни ме.
— Помниш ли колко ни беше хубаво заедно? Ако престанеш да се отбраняваш, ще се върнем право там, откъдето тръгнахме. Можем да забравим всичко лошо и да се върнем на пътя, по който вървяхме. Не можехме да си пуснем ръцете един от друг, помниш ли? — Той пак понечи да я целуне и този път остърга настоятелно устни в нейните.
— Престани! — Тя го отблъсна от себе си.
Той отстъпи крачка назад. Дишаше тежко.
— Продължаваш да не ми разрешаваш да те докосвам. Тя скръсти ръце, после ги обви около раменете си.
— Вече не си ми съпруг.
— Никога няма да ми простиш, нали? — извика той гневно. — Използва случилото се с Ейми като извинение, за да се разведеш, но то няма нищо общо, нали?
— Върви си, Дъч, тръгвай, преди да…
— Преди да съм загубил контрол ли? — изхили се той презрително.
— Преди да си се унижил.
Тя издържа на злобния му поглед. После, завъртайки се бързо на пети, той излетя от стаята. Взе плика от масичката за кафе, после палтото и шапката си от закачалката до вратата. Без да губи време да се облича, затръшна вратата толкова силно след себе си, че прозорците издрънчаха. След секунди тя чу шума от мотора на неговото „Бронко“ и хрущенето на чакъла под огромните му гуми.