Избута настрани пълните кашони и намери одеялото, прибрано в найлонов калъф. Стадионното одеяло — двамата с Дъч ходеха с него на футболни мачове. Предпазваше ги от есенния хлад; от виелици щеше да е трудно, но все пак беше нещо.
Върна се при проснатия на пътя мъж. Изглеждаше като мъртъв. С подсилен от паника глас тя извика:
— Господин Тиърни?
Очите му се отвориха.
— Още съм жив.
— Съжалявам, че се забавих, но трудно отворих багажника. — Тя го зави с одеялото. — Едва ли ще помогне много. Ще се опитам…
— Спести си извиненията. Имаш ли клетъчен телефон? Лили помнеше от деня, когато се запознаха, че той е от хората, които поемат отговорност. Да, но сега не бе време да играе на феминистка. Извади апарата от джоба на палтото си. Беше включен, панелът светеше. Обърна го към него, за да прочете съобщението. „Връзката невъзможна“.
— От това се опасявах. — Той се опита да извърне глава, примигна и изохка, после стисна челюсти, за да не му тракат зъбите. — Колата ти в движение ли е?
Тя поклати глава. Познанията й за колите бяха ограничени, но когато капакът приличаше на смачкана тенекиена кутия, логично беше да се предположи, че е повредена.
— Не можем да стоим тук. — Мъжът направи опит да се надигне, но тя го възпря с ръка на рамото.
— Може да сте със счупен гръбнак или да имате гръбначна травма. Не мисля, че е редно да се движите.
— Вярно, рисковано е. Но ще умра или от това, или от премръзване, така че се налага да рискувам. Помогнете ми да стана.
Той протегна дясната си ръка и тя го хвана здраво, помагайки му да се изправи. Но той не можеше да стои седнал. Преви се в кръста и се стовари тежко върху нея. Лили го хвана за рамото и го задържа така, докато загърне одеялото около раменете му.
После го настани в седнало положение. Главата му остана ниско наведена над гърдите. Изпод шапката му потече струйка прясна кръв, спусна се покрай меката част на ухото му и капна.
— Тиърни? — Тя избърса леко бузата му. — Тиърни?
Той повдигна глава, но очите му останаха затворени.
— Май ми причерня. Вие ми се свят.
Той си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна през устата. След малко отвори очи и кимна.
— Така е по-добре. Мислиш ли, че с твоя помощ ще мога да се изправя на крака?
— Имаш достатъчно време.
— Тъкмо време нямаме достатъчно. Застани зад мен и ме хвани под мишниците. — Тя го пусна внимателно и когато се увери, че той може да стои изправен, се премести зад гърба му.
— Раница.
— Да. Е, и?
— Сега си обяснявам неестественото положение на тялото ти. Помислих, че гръбнакът ти е счупен.
— Да, паднах на раницата. Вероятно ме е спасила от сериозна фрактура на черепа.
Тя я свали от гърба му, за да й е по-удобно да го подпира.
— Кажи, когато си готов.
— Струва ми се, че мога да се изправя. В случай че започна да падам заднешком, ти ще ме задържиш, нали?
— Разбира се.
Той се подпря на ръце и се надигна. Лили му помогна да се изправи на крака.
— Благодаря. Май съм добре.
Бръкна под палтото си и извади оттам клетъчен телефон, който очевидно беше закачен за колана му. Той го погледна и се намръщи. По устните му тя разчете ругатня. И неговият апарат нямаше връзка. Мъжът посочи към разбитата кола.
— Има ли нещо в колата ти, което трябва да се занесе обратно във вилата ти?
Лили го изгледа изненадано.
— Знаеш за вилата ми?
Скот Хамър стисна зъби от напрежение.
— Почти го направи, синко. Хайде, ще се справиш. Още един път.
Ръцете на Скот трепереха от усилието. Вените му се издуха до уродливост. Пот се стичаше от него и капеше от лежанката върху гумената настилка на гимнастическия салон.
— Няма да мога повече — изпъшка той.
— Напротив, можеш. Искам от теб сто и десет процента.
Гласът на Уес Хамър отекна в гимнастически салон на гимназията — освен тях сградата беше безлюдна. Останалите си бяха заминали преди повече от час. Скот трябваше да остане дълго след края на часовете, когато всички други спортисти бяха привършили тренировките, изисквани от треньора им — Уес, бащата на Скот.
— Искам да видя максимални усилия.
Скот имаше чувството, че всеки момент кръвоносните му съдове ще се спукат. Той избърса потта от очите си и изпусна няколко въздишки. Бицепсите и трицепсите му трепереха от свръхнапрягане. Гърдите му сякаш щяха да се пръснат.
Баща му обаче нямаше да му позволи да си тръгне, преди да е вдигнал сто деветдесет и два килограма — над два пъти повече от килограмите на Скот. Днешната цел бяха пет повдигания. Баща му беше цар по определянето на цели. А още по-голям цар беше по осъществяването им.