Понякога завиждаше на момчетата за глупостта им.
— Здраво напредват, Родел — каза Лидрин. Беше младеж с белег през лявата страна на лицето и носеше модния тънък черен мустак. — Ужасно държат да завладеят този град. — Лидрин беше без опит като офицер, преди да започне тази кампания. Вече беше ветеран. Макар Итуралд и силите му да бяха спечелили почти всички стълкновения, които бяха имали със сеанчанците, Лидрин беше видял падането на трима от своите колеги офицери, сред които и на горкия Джалам Нишур. От тяхната смърт бе научил един от горчивите уроци на военното дело: побеждаването не означава непременно, че ще останеш жив. И че изпълняването на заповеди често не означава нито че ще победиш, нито че ще останеш жив.
Лидрин не носеше обичайната си униформа. Не я носеше и Итуралд, както и останалите мъже с тях. Униформите им щяха да са нужни другаде, с което им оставаха само простите изтъркани палта и кафяви панталони, много от които заети или купени от местните.
Итуралд отново вдигна далекогледа, замислен над коментара на Лидрин. Сеанчанците като че ли наистина се придвижваха на висока скорост. Възнамеряваха да завземат бързо Дарлуна. Разбираха предимството, което щеше да им осигури, защото бяха умен противник и му бяха върнали възбудата, за която бе решил, че е оставил зад гърба си преди много години.
— Здраво напират, да — каза той. — Но ти какво би направил, Лидрин? Вражеска сила от двеста хиляди души зад тебе, друга от сто и петдесет хиляди пред теб. С врагове от всички страни, не би ли тръгнал в марш просто малко твърде бързо, ако знаеш, че накрая ще намериш убежище?
Лидрин не отвърна. Итуралд обърна далекогледа и огледа пролетните нивя, пълни с работници, улисани в сеитбата. Дарлуна беше голям град за тези краища. Нищо тук на запад не можеше да се сравни с огромните градове на изток и на юг, разбира се, каквото и да твърдяха хората от Танчико или Фалме. Но все пак Дарлуна имаше яка гранитна стена, висока цели шест метра. В укрепленията нямаше нищо красиво, но стената беше здрава и загръщаше достатъчно голям град, за да накара едно селско момче да зяпне. На младини Итуралд щеше да го нарече грандиозен град. Това беше преди да влезе в битка с айилците при Тар Валон.
Тъй или иначе, беше най-доброто укрепление в района и сеанчанските командири несъмнено го знаеха. Можеше да предпочетат да клекнат на билото на някой хълм; боят в обкръжение щеше да даде възможност онези дамане да се развихрят в пълната си мощ. Само че това не само щеше да ги лиши от път за отстъпление, но щеше да им остави минимални възможности за снабдяване. Един град щеше да има кладенци и вероятно и хранителни запаси зад крепостната стена. А Дарлуна, чиито гарнизони бяха принудени да служат другаде, беше твърде малък, за да предложи сериозна съпротива…
Итуралд свали далекогледа. Не му беше нужен, за да разбере какво става, когато съгледвачите на Сеанчан стигнаха до града и настояха да отворят портите за армията им. Затвори очи и изчака.
До него Лидрин тихо издиша и прошепна:
— Не забелязаха. Придвижват ядрото на войската си към стените и чакат да ги пуснат вътре!
— Дай заповедта — каза Итуралд и отвори очи.
Имаше един проблем с превъзходни съгледвачи като ракените. Когато разполагаш с толкова полезен инструмент, си склонен да се осланяш на него. А противникът ти може да се възползва от това.
В далечината „ратаите“ по нивите захвърлиха сечивата си и извадиха скритите в браздите лъкове. Градските порти се отвориха и се показаха скритите вътре бойци — бойци, за които сеанчанските съгледвачи ракен твърдяха, че са на четири дни път оттук.
Итуралд вдигна далекогледа. Битката започна.
Пръстите на Пророка деряха пръстта, изравяха бразди в почвата, докато пълзеше нагоре към билото на гористия хълм. Следовниците му се тътреха зад него. Толкова малко. Толкова малко! Но той щеше да пресъгради. Славата на Преродения Дракон го следваше и където и да отидеше, щеше да намери изпълнени с готовност души. Онези, чиито сърца бяха чисти, чиито ръце горяха от желание да унищожат Сянката.
Да! Не мислете за миналото, мислете за бъдещето, когато Господарят Дракон ще властва над цялата земя! Когато людете ще са подвластни единствено нему и на неговия Пророк. Славни дни щяха да са, наистина, дни, в които никой нямаше да дръзва да се присмее на Пророка или да се опълчи на волята му. Дни, в които Пророкът нямаше да бъде длъжен да търпи унижението да живее до самия стан — самия стан — на Твар на Сянката като съществото Айбара. Славни дни. Славни дни идеха.