Трудно му бе да задържи мисълта си върху тази бъдна слава. Светът бе омърсен. Хора отричаха Дракона и се домогваха към Сянката. Дори собствените му следовници. Да! Това трябваше да е причината да паднат. Заради това толкова много измряха при щурма на град Малден и неговите мраколюбци айилци.
Пророкът бе толкова уверен тогава. Допуснал беше, че Дракона ще защити хората му, ще ги поведе към съкрушителна победа. И тогава той най-сетне щеше да е постигнал желанието си. Щеше да е убил Перин Айбара със собствените си ръце! Да извие онзи дебел бичи врат, да извива и да стиска, да усети как изпращяват костите, плътта се усуква, дъхът спира.
Най-сетне се добра до върха и изтърси пръстта от пръстите си. Задигна тежко и се огледа наоколо. Храстите се разшумяха — малкото останали му следовници изпълзяваха от тях към него. Дървесният саван над тях беше гъст и малко слънчева светлина пробиваше през клоните. Светлина. Лъчиста светлина.
Дракона му се беше появил в нощта преди щурма. В блясък! Фигура от светлина, засияла във въздуха с искрящ халат. Убий Перин Айбара! — заповяда Дракона. Убий го! И Пророкът бе изпратил своя най-добър инструмент, скъпия приятел на самия Айбара.
Онова момче, онзи инструмент, се бе провалил. Ейрам беше мъртъв. Хората на Пророка го бяха потвърдили. Трагедия! Затова ли не бяха успели? Затова ли от хилядите му следовници бяха останали едва шепа? Не. Не! Сигурно се бяха обърнали срещу него, тайно бяха почитали Сянката. Ейрам! Мраколюбец! Затова се беше провалил.
Първите от поклонниците му — пребити, окаляни, изнемощели — стигнаха до билото. Облечени бяха в овехтели дрипи. Облекло, в което не изпъкваха сред другите. Облекло на простота и доброта.
Пророкът ги огледа. По-малко от сто. Толкова малко. Този прокълнат лес беше толкова тъмен, въпреки дневната светлина. Дебелите стволове се издигаха гъсто един до друг, а небето беше помръкнало от плътна облачна пелена. Тънките клони на трънливите храсти се сплитаха и образуваха почти неестествена преграда, а бодлите им дращеха като нокти.
При тези гъсти шубраци и стръмния бряг войската нямаше да може да ги последва насам. Макар Пророкът да беше избягал от стана на Айбара едва преди час, вече се чувстваше спасен. Щяха да идат на север, където Айбара и неговите Мраколюбци нямаше да ги намерят. Там Пророкът щеше да пресъгради. Беше останал с Айбара само защото следовниците му бяха достатъчно силни, за да задържат неговите Мраколюбци на разстояние.
Неговите скъпи следовници. Храбри мъже и верни, до един. Убити от Мраколюбци. Почете светлата им памет, като наведе глава и замълви молитва. Следовниците му се присъединиха. Бяха изтощени, но светлината на ревностната вяра грееше в очите им. Всички, които се бяха оказали слаби или им липсваше отдаденост, бяха избягали или отдавна бяха избити. Тези бяха най-добрите, най-силните, най-преданите. Всеки от тях бе избил много Мраколюбци в името на Преродения Дракон.
С тях той можеше да пресъгради. Но първо трябваше да избяга от Айбара. Сега бе твърде слаб, за да му се опълчи. Но по-късно щеше да го убие. Да… Пръстите на врата му… Да…
Пророкът все още помнеше онова време, когато го бяха наричали другояче. Масема. Онези дни бяха станали много смътни, като спомени от предишен живот. Всъщност, както всички хора се бяха преродили в Шарката, така и Масема се бе преродил — отхвърлил беше стария си, нечестив живот и беше станал Пророка.
Последните му следовници се струпаха пред него на върха на стръмнината. Той се изплю в нозете им. Бяха го провалили. Страхливци. Трябваше да се бият по-добре! Трябваше да е завоювал онзи град.
Обърна се на север и пое напред. Този пейзаж му ставаше познат, въпреки че не бяха имали нищо такова горе в Пограничните земи. Щяха да изкачат планините, после да ги прехвърлят и да навлязат в равнината на Алмот. Там имаше Заклети в Дракона, следовници на Пророка, въпреки че мнозина не знаеха за него. Там щеше да може да пресъгради.
Прегази ивица тъмни шубраци и излезе на малка поляна. Хората му го последваха. Скоро щеше да им потрябва храна и той щеше да ги прати на лов. Никакви огньове. Не можеха да си позволят да ги…
— Здравей, Масема — чу се тих глас.
Той изсъска и се обърна. Следовниците му го обкръжиха и заизваждаха оръжията си: мечове и ножове; бойни криваци и тук-там по някоя алебарда. Пророкът огледа примижал сумрачната поляна, диреше с очи онази, която беше изрекла старото му име. Ето я: стоеше на малка скална издатина — жена с извит салдейски нос, леко дръпнати очи и дълга до раменете черна коса. Облечена в зелено, с разцепени за езда поли, скръстила ръце пред гърдите си.