Файле Айбара, жената на онази Твар на Сянката Перин Айбара.
— Хванете я! — изкрещя Пророкът и посочи. Неколцина от следовниците му тръгнаха напред, но повечето се поколебаха. Видели бяха онова, което той не видя. Сенки сред дърветата зад жената на Айбара, в полукръг. С насочени към поляната лъкове.
Файле махна рязко с ръка и стрелите полетяха. Следовниците му, които бяха затичали напред да изпълнят повелята му, загинаха първи: огласиха с виковете си безмълвната гора, докато падаха върху меката пръст. Пророкът зарева: всяка стрела сякаш пронизваше собственото му сърце. Неговите възлюблени следовници! Приятелите му! Прескъпите му братя!
Една стрела го удари и го отхвърли назад и на земята. Около него умираха мъже, също както бяха умирали по-рано. Защо, защо не беше ги защитил Дракона? Защо? Изведнъж ужасът на всичко онова се върна в ума му, смазващият ужас да гледа как хората му падат на вълни, да гледа как гинат от ръцете на онези Мраколюбци айилци.
Перин Айбара беше виновен. Само да го беше провидял по-рано, още в онези ранни дни, преди още да беше осъзнал кой всъщност е Господарят Дракон!
— Моя е вината — изшепна Пророкът, когато и последният му следовник издъхна. По няколко стрели бяха потрябвали, за да спрат някои от тях. Това му вдъхна гордост.
Бавно и с огромно усилие той се надигна. Държеше се за рамото, откъдето стърчеше стрелата. Беше загубил твърде много кръв. Замаян се свлече на колене.
Файле слезе от камъка и тръгна през поляната. Последваха я две жени с панталони. Изглеждаха загрижени, но Файле пренебрегна предупрежденията им и тръгна право към него. Извади ножа си от колана. Беше хубаво оръжие, с изваяна на дръжката вълча глава. Това беше добре. Загледан в него, Пророкът си спомни деня, в който бе получил своето оръжие. Деня, в който му го беше дал баща му.
— Благодаря ти за помощта в щурма на Малден, Масема — каза Файле и спря точно пред него. А след това заби ножа в сърцето му. Той падна по гръб и усети топлината на собствената си кръв по гърдите си.
— Понякога една жена трябва да направи това, което мъжът й не може — чу той да казва Файле на двете жени с нея, докато очите му се затваряха самички. — Тъмно дело е това, което извършихме днес, но необходимо. Нека никой не казва за него на съпруга ми. Той не трябва да го научи. Никога.
Гласът й бе далечен. Пророкът се отпусна.
Масема. Това бе името му. Беше заслужил меча си на петнадесетия си рожден ден. Баща му бе толкова горд.
„Свърши се значи — помисли той, безсилен да задържи очите си отворени. Склопи ги и пропадна сякаш в бездънна пустош. — Добре ли се справих, тате, или се провалих?“
Отговор нямаше. И той се сля с пустошта и запропада в безкрайно море от мрак.
Глава 1
Сълзи от стомана
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, около алабастровия шпил, знаен като Бялата кула, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Вятърът закръжи около великолепната Кула, забърса безукорно съградените камъни и заплющя във величествените знамена. Зданието бе някак изящно и могъщо едновременно — метафора навярно за онези, които го бяха обитавали от над три хиляди години. Малцина вдигнали погледи към Кулата щяха да предположат, че в сърцевината си тя е прекършена и прогнила. Поотделно.
Задуха вятърът през град, който по-скоро приличаше на изделие на изкуството, отколкото на прозаична столица. Всяка сграда бе истинско чудо. Дори най-простите гранитни фасади на дюкяни бяха изваяни от усърдни огиерски ръце, за да будят почуда и възхита с красотата си. Тук някой купол напомняше за очертанията на изгряващото слънце. Там някой фонтан пръскаше струите си от самия връх на сграда, като пенест гребен на две разбиващи се една в друга вълни. На една застлана с каменни плочи улица две триетажни здания се издигаха едно срещу друго, изваяни във форма на девици. Мраморните творения — наполовина статуи, наполовина жилищни сгради — се протягаха с каменни ръце едно към друго като за поздрав, косите им се развяваха назад неподвижни, ала изваяни тъй деликатно, че всеки косъм сякаш се вълнуваше под напора на вятъра.