Вятърът развя полите на няколко рокли, събори пране от просторите и продължи устремно на запад. На запад, покрай извисяващата се Драконова планина с нейния прекършен и димящ връх. Над Черните хълмове и над просторните степи на Каралайн. Тук заслонени преспи сняг се задържаха вкопчени в сенките под груби скални издатини или край малки горички планинско черно дърво. Беше време да дойде пролетта, време млади стръкове да изникнат изпод зимната трева и пъпки да напъпят по тънкоклони върби. Но почти ги нямаше. Земята още дремеше, затаила сякаш дъх в очакване. Неестествената горещина от предната есен се беше проточила чак през зимата и бе притиснала земята със суша, която бе изпекла живота в почти всички растения, освен най-жилавите. Когато зимата най-после дойде, дойде с буря от лед и сняг и дълго задържал се убийствен мраз. Сега, след като студът най-сетне се беше отдръпнал, малобройните селяци напразно се взираха с надежда в небето.
Вятърът помете над излинялата трева, разтърси голите все още клони на дърветата. На запад, щом доближи до земята, знайна с името Арад Доман — прехвърлил хълмове и ниски ридове, — нещо изведнъж изплющя срещу него. Нещо невидимо, нещо родено от далечния мрак на север. Нещо, което потече срещу естествения напор на въздушните течения. Вятърът бе погълнат от него, изтласкан устремно на юг, през ниските върхове и кафяви планински подножия към един чифлик, самотна къща, кацнала сред обраслите с борове хълмове в източната част на Арад Доман. Вятърът задуха над чифлика и вдигнатите шатри на широкото открито поле пред него, зашумя в иглите на боровете.
Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, стоеше с ръце зад гърба, загледан през отворения прозорец на господарската къща. Все още мислеше за тях така, като за „ръцете си“, макар вече да имаше само една. Лявата беше отсечена в китката и свършваше с чуканче. Усещаше гладката, изцерена със сайдар кожа под пръстите на здравата си ръка. И все пак чувстваше, че другата сякаш трябваше да е на мястото си и пръстите му да я докоснат.
„Стомана — помисли си. — Аз съм стомана. Това не може да се поправи, така че продължавам.“
Сградата — постройка от дебели дънери бор и кедър, съградена по план, предпочитан от богатите домански земевладелци, — простена под напора на вятъра и затихна. Нещо, понесено от този вятър, миришеше на гнило месо. Не толкова необичайна миризма напоследък. Месото се разваляше най-неочаквано, понякога само минути след заколването на добичето. Сушенето и осоляването не помагаха. Това бе допирът на Тъмния и се усилваше с всеки изминал ден. Колко ли време имаше още, докато станеше смазващо, мазно и гадно като покварата, която доскоро зацапваше сайдин, мъжката половина на Единствената сила?
Стаята, в която стоеше, бе широка и дълга, дебели дънери оформяха външната стена. Дъхави дъски бор оформяха другите. Стаята бе обзаведена оскъдно: козяк на пода, два стари кръстосани меча над камината, сковани от дърво мебели, с оставена по краищата кора. Цялата бе направена така, че да намеква за идиличен дом сред горите, далече от суетнята на големите градове. Не хижа, разбира се — беше твърде голяма и разкошна за хижа. Убежище.
— Ранд? — попита тих глас. Той не се обърна, но усети как пръстите на Мин докосват ръката му. След малко дланите й се смъкнаха на кръста му и главата й се отпусна на рамото му. Усети безпокойството й за него през връзката им.
„Стомана“, помисли си.
— Знам, че не обичаш… — започна Мин.
— Клоните — прекъсна я той и кимна към отворения прозорец. — Виждаш ли онези борове, точно до лагера на Башийр?
— Да, Ранд. Но…
— Люлеят се не както трябва — каза Ранд.
Мин замълча и макар да не реагира външно, връзката донесе до него жилото на тревога. Прозорецът им беше на горния етаж на имението и отвън срещу тях над лагера плющяха три знамена: Знамето на Светлината и Драконовото знаме на Ранд, и много по-малкият син флаг с трите червени цветчета „кралски петак“, знак за присъствието на Дома Башийр. И трите се развяваха гордо… но точно до тях игличките на боровете се вееха в обратната посока.
— Тъмният се раздвижва, Мин — каза Ранд. Можеше почти да допусне, че тези ветрове са заради собственото му естество на тавирен, но пък събитията, които той предизвикваше, винаги бяха възможни. Но вятърът да духа в две посоки едновременно… добре, можеше да види сбърканото в движението на боровете, въпреки че му беше трудно да различи отделните иглички. Зрението му не беше същото след нападението, когато изгуби ръката си. Беше все едно, че… все едно, че гледа през вода и вижда изкривени очертания. Подобряваше се, но бавно.