Выбрать главу

Тази постройка беше поредната от дългата верига чифлици, имения и други закътани скривалища, които бе използвал през последните няколко недели. Трябваше да продължава да се движи, да прескача от едно място на друго след провалената среща със Семирага. Да спечели време, за да обмисли, да прецени нещата — и може би да обърка противниците, които можеше да го търсят. Имението на лорд Алгарин в Тийр беше компрометирано. Жалко. Добро място за отсядане беше. Но Ранд трябваше да продължи да се мести.

Салдейците на Башийр бяха вдигнали лагер в зеленината на имението — откритата ивица трева отпред, обкръжена от ели и борове. Да я нарече човек „зеленина“ в днешно време звучеше иронично. Дори преди да дойде войската не беше зелена — излиняла кафява зимна трева, само тук-там с колебливо покълнали млади стръкове, и те вече пожълтели и отъпкани от конски копита и мъжки ботуши.

Моравата бе покрита с шатри. От позицията на Ранд на втория етаж спретнатите им редици му приличаха на квадрати на игрално табло на камъчета. Войниците бяха забелязали вятъра. Някои сочеха, други лъскаха брони, носеха ведра с вода при коневръзите, точеха мечове и върхове на пики. Добре поне, че още мъртвите не бяха тръгнали по земята. И най-коравите мъже можеше да загубят волята си, щом духовете почнеха да излизат от гробовете, а на Ранд му бе необходима силна армия.

Необходимост. Вече не ставаше въпрос за това какво му се иска или за какво жадува. Всичко, което правеше, бе съсредоточено само в необходимостта, а това, което му беше най-необходимо, бе животът на онези, които го следваха. Войници, които да воюват и да умират, да подготвят света за Последната битка. Тармон Гай-дон идеше. Това, което му беше необходимо, бе всички те да са достатъчно силни, за да победят.

Вляво, под хълма, на който бе разположен чифликът, лъкатушещ поток прорязваше земята, обрасъл с пожълтяла тръстика и сухи още дъбови шубраци. Малък поток, да, но чудесен източник на прясна вода за войската.

Ветровете внезапно се оправиха и знамената изплющяха встрани и се развяха в другата посока. Значи в края на краищата не игличките, а знамената се бяха държали сбъркано. Мин въздъхна тихо и той долови облекчението й, макар че все още бе притеснена за него. Това чувство бе станало постоянно напоследък. Усещаше го у всички тях, във всяко от четирите възелчета от чувства, скътани в тила му. Три за жените, на които бе позволил да се наместят там, едно за жената, която бе влязла против волята му. Една от тях сега се приближаваше: Авиенда, идваше от Руарк, за да се срещне с Ранд в господарската къща.

Всяка от тези четири жени щеше да съжали за решението си да се обвърже с него. Жалко, че той не можеше да съжали за решението си да им го позволи — или най-малкото за решението си да го позволи на трите, които обичаше. Но истината беше, че се нуждаеше от Мин, нужна му беше силата й и любовта й. Щеше да я използва, както използваше много други. Никакво място нямаше в душата му за съжаление. Жалко само, че не можеше да прогони гузната съвест толкова лесно.

„Илиена! — проплака далечен глас в главата на Ранд. — Обич моя…“ Луз Терин Теламон, Родоубиеца беше сравнително кротък този ден. Ранд се стараеше да не мисли много за нещата, казани от Семирага в деня, когато бе изгубил ръката си. Тя беше от Отстъпниците; щеше да каже всичко, ако решеше, че ще причини болка на жертвата й.

„Тя изтерза цял град, за да се докаже — прошепна Луз Терин. — Уби хиляда души по хиляда различни начина, за да види как писъците им ще се различават един от друг. Но рядко лъже. Рядко.“

Ранд потуши гласа.

— Ранд — промълви Мин. Съвсем тихо.

Той се извърна и я погледна. Беше жилава и мъничка и той често имаше чувството, че направо се извисява над нея. Късите й къдрици бяха тъмни… но не толкова тъмни, колкото дълбоките й, изпълнени с тревога очи. Както винаги бе облечена с палто и панталони. Днес бяха тъмнозелени, също като игличките на боровете отвън. Но сякаш в контраст с момчешката кройка, която харесваше, облеклото й бе украсено така, че да акцентира фигурата й. Маншетите й бяха обшити със сребърно везмо на цветчета, а изпод ръкавите й надзърташе дантела. Ухаеше смътно на лавандула, навярно от сапуна, който предпочиташе отскоро.