Но Луз Терин отново бе започнал да хлипа и гласът му заглъхна.
— Кажи ми! — изрева Ранд и хвърли чашата си на пода. — Да те изгори дано, Родоубиецо! Отговори ми!
Стаята се смълча.
Ранд примига. Никога не… никога не беше заговарял гласно Луз Терин, когато други можеха да го чуят. А те знаеха. Семирага беше говорила за гласа, който чуваше той, с пренебрежение към Ранд като към най-обикновен луд.
Посегна да прокара пръсти през косата си. Но беше вдигнал отсечената ръка и не постигна нищо.
„Светлина! Губя контрол. Половината пъти не знам кой глас е моят и кой — неговият. Това уж трябваше да се оправи, когато прочистих сайдин! Трябваше да съм в безопасност…“
„Не сме в безопасност — измърмори Луз Терин. — Вече сме луди. Лудостта не се лекува.“ И започна да се киска, но смехът премина в ридание.
Ранд огледа стаята. Тъмните очи на Мин бяха толкова загрижени, че трябваше да отклони поглед от нея. Аливия — бе наблюдавала разговора за Семирага с пронизващите си очи — сякаш разбираше всичко. Нинив най-сетне се предаде и дръпна плитката си. Този път поне Кацуан не го сгълча за избухването. Само отпи от виното си. Как можеше да пие тази гадост?
Глупава мисъл. Нелепа. Дощя му се да се разсмее. Само че смехът не излезе от гърлото му. Горчив хумор дори не можеше да намери вече в себе си. „Светлина! Не мога да издържа това. Очите ми виждат като в мъгла, ръката ми изгоря, а старите рани в хълбока ми се отварят, ако направя по-рязко движение от вдишване. Пресъхнал съм като запуснат кладенец. Трябва да довърша работата си тук и да тръгна към Шайол Гул.“
„Иначе от мен няма да остане нищо, което Тъмният да убие.“
Не беше мисъл, която да предизвика смях. Носеше само отчаяние. Но Ранд не заплака, защото от стомана не може да бликнат сълзи.
Засега плачът на Луз Терин изглеждаше достатъчен и за двамата.
Глава 2
Естеството на болката
Егвийн се изправи гордо, с пламнал гръб от познатата вече болка от здравия бой под ръцете на Наставницата на новачките. Чувстваше се като парцал, изтупан току-що от прахта. Въпреки това спокойно приглади белите си поли, а след това се обърна към огледалото и спокойно изтри сълзите от ъгълчетата на очите си. Само по една сълза във всяко този път. Усмихна се на отражението си и огледалната й същност също й се усмихна и й кимна със задоволство.
В сребърната повърхност се отразяваше и малката, облицована с тъмно дърво стая зад нея. Сурово място беше, с твърдото столче в ъгъла, с потъмнялата му от много и много години употреба повърхност. С грубото писалище с дебелия том на Наставницата на новачките върху него. На тясната маса точно зад Егвийн личеше някаква дърворезба, но кожената й облицовка изпъкваше повече. Много новачки — и не една Посветена — се бяха навеждали над тази маса, за да изтърпят наказанието за неподчинение. Егвийн почти можеше да си представи, че тъмният й цвят е от постоянните петна от сълзи. Много нейни сълзи бяха пролети тук.
Но нито една днес. Само две и нито една от тях не беше капнала от бузите й. Не че не я болеше — цялото й тяло сякаш изгаряше от болката. Всъщност жестокостта на боя се усилваше, докато тя продължаваше да се опълчва на властта на Бялата кула. Но както наказанията ставаха все по-чести и по-болезнени, така и решимостта на Егвийн да ги издържи се усилваше. Все още не бе успяла да прегърне и да приеме болката като айилките, но чувстваше, че е близо. Айилките можеха да се смеят по време на най-жестоките изтезания. Е, тя поне можеше да се усмихне, когато се изправеше.
Всеки удар, който изтърпеше, всяка болка, която понесеше, беше победа. А победата винаги бе повод за щастие, колкото и да пареше гордостта или болката.
До масата зад Егвийн, отразена в огледалото, стоеше самата Наставница на новачките, Силвиана, и гледаше намръщено ремъка в ръцете си. Лишеното й от възраст четвъртито лице изглеждаше някак смутено. Гледаше ремъка, както човек би гледал нож, отказал да реже, или лампа, отказала да свети.
Жената беше от Червената Аджа — факт, отразен в обшивката на пеша на простата й сива рокля и в ресните на шала на раменете й. Беше висока, с яки мишци, черната й коса бе стегната на кок. В много отношения Егвийн я смяташе за превъзходна Наставница на новачките. Въпреки че все пак й бе наложила нелепо много наказания. А може би точно заради това. Силвиана изпълняваше задължението си. Светлината знаеше, твърде малко бяха останали напоследък в Кулата, за които можеше да се каже същото!