Катерин спря до нея. Беше пребледняла. Никоя не обичаше да говори за свръхестествения начин, по който стаи и коридори сменяха местата си в Кулата. Тези преображения сериозно напомняха, че свадите около властта са вторични спрямо по-големите, по-ужасни беди на света. Егвийн за първи път виждаше не само преместен коридор, но и променено изображение. Тъмният се раздвижваше и самата Шарка се разтърсваше.
Тя се обърна и се отдалечи от неуместно изникналото на пътя й пано. Точно сега не можеше да обръща внимание на тези проблеми. Един под го чистиш, като първо избереш едно-единствено петно и се хванеш за работа. Беше си избрала петното. Бялата кула трябваше да стане цяла.
За жалост, това отклоняване щеше да отнеме повече време. Егвийн с неохота забърза. Нямаше да е подранила, но предпочиташе и да не закъснява. Двете й пазачки също забързаха, полите им зашумоляха, докато криволичеха по коридорите. Егвийн зърна за миг Алвиарин, забързана на един ъгъл, навела глава — беше тръгнала към кабинета на Наставницата на новачките. Отиваше за наказанието си все пак. Какво ли я беше накарало да се забави?
След още два завоя и едно стълбище със студени каменни стъпала Егвийн отцепи през сектора на Червената Аджа, тъй като той предлагаше най-прекия път към покоите на Амирлин. По стените висяха червени пана, подсилени от пурпурните плочки на пода. Жените, които крачеха по коридорите, бяха до една със сурови и неприветливи лица, с грижливо заметнати шалове. Тук, в жилищния отсек на собствената си Аджа, където трябваше да се чувстват уверени, изглеждаха несигурни и подозрителни дори към шетащите наоколо слугини с Пламъка на Тар Валон, извезан на гърдите. Егвийн мина по коридорите със съжаление, че се налага да бърза толкова, защото това създаваше впечатление, че изпитва страх. Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. В центъра на Кулата изкачи няколко стълбища и най-сетне стигна до коридора, който водеше към покоите на Амирлин.
Заетостта й с шетните на новачка и с уроците й бе оставила малко време да обмисли сблъсъка си с лъжливата Амирлин. Това бе жената, която бе свалила Сюан, жената, която се беше гаврила с Ранд, жената, която бе тласнала Айез Седай на самия ръб на погрома. Елайда трябваше да познае гнева й, трябваше да бъде унизена и посрамена! Тя…
Спря пред позлатената врата на Елайда. Не!
Лесно можеше да си представи сцената. Елайда разгневена, Егвийн — хвърлена в тъмните килии под Кулата. Каква полза щеше да донесе това? Не можеше да й се опълчи. Все още. Това щеше само да доведе до мимолетно удовлетворение, последвано от обезсилващ провал.
Но Светлина, не можеше и да се преклони пред Елайда! Амирлин не правеше такова нещо!
Или… не. Амирлин правеше това, което се изискваше от нея. Кое беше по-важно? Бялата кула или гордостта на Егвийн? Единственият начин да спечели тази битка бе да накара Елайда да си мисли, че тя печели. Не… Не, единственият начин да спечели бе да накара Елайда да си мисли, че няма никаква битка.
Можеше ли да задържи езика си достатъчно вежлив, за да оцелее тази нощ? Не беше сигурна. Но трябваше да напусне тази вечеря, като остави Елайда с чувството, че се е наложила и че Егвийн е подобаващо уплашена. Най-добрият начин да постигне това и същевременно да съхрани малко гордост бе изобщо да не казва нищо.
Мълчание. Това щеше да е оръжието й тази вечер. Егвийн се стегна и почука на вратата.
Първата й изненада дойде, когато й отвори Айез Седай. Елайда нямаше ли слуги, които да вършат това? Егвийн не познаваше Сестрата, но лишеното от възраст лице говореше красноречиво. Беше от Сивата, както издаваше шалът й, и беше стройна и с пищен бюст. Златистокафявата й коса падаше до средата на гърба й. В очите й имаше измъченост, сякаш наскоро е била под голямо напрежение.
Елайда седеше. Егвийн се поколеба на прага: виждаше съперничката си за първи път, откакто бе напуснала Бялата кула с Нинив и Елейн, за да ловят Черната Аджа — обрат, който изглеждаше преди цяла вечност. Чаровна и изящна като статуя, Елайда като че ли бе изгубила донякъде суровостта си. Седеше уверена и леко усмихната, все едно си мислеше за някоя шега, която разбира само тя. Столът й бе почти трон, резбован, позлатен и боядисан с червено и бяло. До масата имаше второ място за сядане, вероятно за безименната Сива сестра.