Да, работил я беше тази земя, живял я беше тази земя, както казваше баща му. Разбираше го времето толкова добре, колкото може да го разбира човек. Тия облаци не бяха естествени. Грохотеха тихо като животно, заръмжало в тъмна нощ. Чака. Дебне из горите наоколо.
Подскочи при новия трясък на гръмотевица — стори му се съвсем близо. На четирийсет левги ли бяха облаците? Това ли си беше помислил? Май като да бяха на десет по-скоро, сега като ги огледа.
— Я не се дръж така — изръмжа на себе си. Собственият му глас му прозвуча добре. Истински. Хубаво беше да чуе нещо друго освен трополенето и скърцането на кепенците от вятъра. Не трябваше ли и гласа на Ауейн да може да чуе отвътре, докато готви вечерята?
— Изморен си. Това е. От умората е. — Бръкна в джоба на елека си и извади кесията с табака.
Някъде отдясно до ушите му дойде смътен грохот. Отпърво реши, че е гръмотевица. Само че този грохот беше някак много скърцащ, много редовен някак. Не беше гръм. Колелета се търкаляха.
И да, ето че една грамадна, теглена от волове кола прехвърли хълма на Малард ей там, на изток. Реналд сам го беше нарекъл така тоя хълм. Всеки добър хълм трябва да си има име. Пътят беше пътят на Малард. Защо и хълма да не го нарече така?
Наведе се напред в стола, зарязал облаците, и примижа, мъчеше се да различи лицето на коларя. Тюлин? Ковачът? Какви ги вършеше тоя човек, подкарал кола, натоварена до небесата? Че нали новия плуг на Реналд трябваше да прави сега!
Мършав като за човек с неговия занаят, Тюлин все пак беше два пъти по-мускулест от повечето орачи. Имаше тъмната коса и смугла кожа на шиенарец и бръснеше лицето си според обичая им, но не носеше перчема. Семейството на Тюлин можеше да проследи корените си чак до героите на Пограничните земи, но самият той беше селски човек, като останалите. Държеше ковачницата в Дъбова река, на пет мили на изток. Реналд неведнъж се беше забавлявал с игри на камъчета с ковача в зимните вечери.
Тюлин застаряваше. Не беше преживял толкова лета като Реналд, но през последните няколко зими бе започнал да говори за оттегляне. Ковашкият занаят не си е за стар човек. То и земеделието не е де. Всъщност има ли изобщо занаяти, подходящи за старци?
Фургонът на Тюлин се приближи по отъпкания черен път към двора на Реналд с варосаната ограда. „Виж, това е странно“, помисли си Реналд. След фургона се точеше спретната върволица животни: пет кози и две дойни крави. По канатите бяха навързани кафези с чернопери пилци, а самият фургон беше натъпкан с мебели, чували и бурета. Младата щерка на Тюлин, Мирала, седеше на капрата с него, и жена му, златокосата жена от Юга, също. От двайсет и пет години Галана му беше жена, но Реналд все още мислеше за нея като за „онова южняшко момиче“.
Цялото семейство беше на фургона, с най-доброто от стоката си. Явно бяха тръгнали на път. Но накъде? Да навестят близки може би? Двамата с Тюлин не бяха играли на камъчета от… аа, от три недели вече. Не беше много време за гости сега, с идването на пролетта и суетнята покрай сеитбата и саденето. Все някой обаче трябваше да оправя палешниците и да точи косите. Кой щеше да го прави, ако ковачницата на Тюлин изстинеше?
Докато Тюлин спираше фургона пред двора му, Реналд напъха щипка табак в лулата си. Мършавият прошарен ковач връчи поводите на дъщеря си, после слезе от фургона — ходилата му вдигнаха облачета прах, щом стъпи на земята. Реналд отвори уста да поздрави, но Тюлин заговори пръв:
— Зарових най-добрата си наковалня в старата ягодова леха на Галана, Реналд. Знаеш я къде е, нали? И най-добрите си сечива прибрах там. Всички са добре смазани и наредени в най-здравия ми сандък, на сухо. Това трябва да ги опази от ръждата. За известно време поне.
Реналд го гледаше, забравил за лулата. Щом Тюлин си беше заровил наковалнята… хм, това значеше, че не се кани да се връща скоро.
— Тюлин, какво…
— Ако не се върна — рече Тюлин и хвърли поглед на север, — изрови ги да не идат зян. Продай ги на някой грижовен, Реналд. Не ми се ще тоя, дето ще бие по наковалнята ми, да е кой да е. Двайсет години ги събирах тия сечива, знаеш.
— Но, Тюлин… — изломоти Реналд. — Къде си тръгнал?
Тюлин се извърна отново към него, подпрян на парапета на верандата. Кафявите му очи го загледаха сериозно.
— Буря иде. — Тюлин го гледаше, без да мига. — Та мисля на север да хвана.