— По-бързо, момиче — сопна й се Елайда.
Егвийн вдигна супника — дръжките бяха горещи — и пристъпи до масичката. Напълни купите с кафеникава супа с гъби „краличина корона“. Миришеше толкова тежко на пипер, че всякакъв друг аромат щеше да е незабележим. Толкова много храна се беше развалила, че без подправка супата нямаше да става за ядене.
Егвийн заработи механично, като колело на фургон, затъркаляло се зад воловете. Не й се налагаше да мисли. Не беше длъжна да реагира. Просто работеше. След като напълни купите, донесе кошницата с хляб и постави по едно парче — без много кора — на всяка от двете порцеланови чинийки. Върна се с по една кръгла филийка масло за всяко, отряза ги бързо и точно от големия калъп с две первания с ножа. Все пак беше дъщеря на ханджия и от съвсем мъничка знаеше как да сервира.
Но докато работеше, отвътре й кипеше. Всяка стъпка беше мъчителна и не заради все още парещия й гръб. Странно, физическата болка сега изглеждаше незначителна. Беше вторична пред болката от това да мълчи, болката от това да не си позволява да се опълчи на тази ужасна жена, толкова властна и толкова нагла.
Щом двете започнаха супата — преструвайки се, че не забелязват гъгриците в хляба, — Егвийн се отдръпна в другия край на стаята и застана там, стиснала ръце пред себе си, вдървена. Елайда й хвърли поглед и се усмихна, явно видяла в това поредния знак за покорство. Всъщност Егвийн не смееше да помръдне от страх, че всяко нейно действие може да свърши с шамар през лицето на Елайда. Светлина, колко трудно беше да се сдържа!
— За какво говорят из Кулата, Мейдани? — попита Елайда и топна залък хляб в супата си.
— Аз… нямам много време да слушам…
Елайда се наведе над масата към нея.
— О, разбира се, че си чула нещо. Имаш уши, а дори Сивите трябва да клюкарстват. Какво говорят за онези бунтовнички?
Мейдани пребледня още повече.
— Но… аз…
— Хм — каза Елайда. — Не те помня като толкова несхватлива, когато бяхме новачки, Мейдани. Не ме впечатли през тези последни няколко недели. Започвам да се чудя защо изобщо ти е даден шалът. Може би изобщо не му е мястото на раменете ти.
Мейдани се ококори.
Елайда й се усмихна.
— О, само те дразня, Чедо. Хайде, залавяй се с яденето.
Шегуваше се! Шегуваше се за това как бе отнела шала на една жена, как я бе унизила до такава степен, че да избяга от Кулата. Светлина! Какво ли беше станало с Елайда? Егвийн я беше срещала преди и Елайда й беше направила впечатление на сурова, но не и тиранична. Властта променяше хората. Изглежда, че в случая с Елайда владеенето на Амирлинския трон й бе отнело твърдостта и непреклонността и ги бе заменило с безскрупулност и жестокост.
Мейдани вдигна очи.
— Аз… чух някои жени да изразяват загриженост заради сеанчанците.
Елайда махна безразлично с ръка и отпи от супата.
— Ба. Те са твърде далече, за да представляват заплаха за нас. Чудя се дали тайно не работят за Преродения Дракон. Все едно, подозирам, че слуховете за тях са силно преувеличени. — Махна с ръка към Егвийн. — Непрекъснато ме досмешава от това, че някои са готови да повярват на всичко, което чуят.
Егвийн онемя. Ако си беше отворила устата, едва ли щеше да може да изломоти нещо. Какво ли щеше да изпита Елайда за тези „преувеличени“ слухове, ако сеанчанците бяха плеснали един студен ай-дам на идиотския й врат? Понякога Егвийн все още усещаше нашийника, сърбенето, невъзможността да помръдне. Понякога все още й прилошаваше да върви свободно и имаше чувството, че трябва да е заключена, окована за стълба до стената.
Знаеше какво бе сънувала и знаеше, че тези сънища са пророчески. Сеанчанците щяха да ударят самата Бяла кула. Елайда явно пренебрегваше предупрежденията й.
— Не — каза Елайда и махна на Егвийн да й налее още черпак супа. — Тези сеанчанци не са проблемът. Истинската опасност е пълната липса на подчинение, проявявана от Айез Седай. Какво да направя, за да сложа край на онези глупави приказки при мостовете? Колко Сестри трябва да накажа, преди да признаят властта ми? — Изправи гръб и почука с лъжицата си по купата. Егвийн вдигна супника и взе черпака от сребърния поднос.
— Да — разсъди на глас Елайда, — ако Сестрите бяха покорни, Кулата нямаше да е разединена. Онези бунтовнички трябваше да се покорят, вместо да се разбягат като глупаво ято подплашени птици. Ако Сестрите бяха покорни, щяхме да държим Преродения Дракон в ръцете си, а с онези ужасни мъже, дето се обучават в тяхната Черна кула, отдавна щяхме да сме се справили. Ти какво мислиш, Мейдани?