Седеше на дървения си стол с високия гръб, с дърворезба по облегалките. Палатката си беше така, както я бе оставила, със спретнато подреденото писалище, сгънатите одеяла, струпаните в ъгъла възглавници, явно изтупвани редовно от Чеса. Като музей, в който да показват на деца порядките от стари времена.
Егвийн беше възможно най-настоятелна със Сюан по време на срещите им в Тел-айеран-риод и въпреки това те все пак бяха дошли, въпреки желанието й. Може би се беше държала твърде потайно. Опасна беше потайността. Точно това беше привлякло Сюан. Опитът й като глава на „очите и ушите“ на Синята Аджа я беше научил да е пестелива с информацията, да я подава с неохота като свидлив господар в ден за плащане на слугите. Ако другите знаеха колко важна е работата на Сюан, може би нямаше да решат да действат срещу нея.
Пръстите на Егвийн пробягаха по кесията, която носеше на колана си. Вътре имаше един дълъг тънък предмет, взет тайно тази сутрин от Бялата кула.
Дали не бе попаднала в същия капан като Сюан? Беше опасно. В края на краищата Сюан я беше подготвяла. Ако Егвийн бе обяснила по-подробно колко добре върви работата й в Бялата кула, дали другите щяха да се въздържат?
Посоката на разсъждения бе трудна. Все пак имаше много тайни, които една Амирлин трябваше да крие. Да е прозрачна означаваше да загуби авторитет. Но със самата Сюан трябваше да е по-откровена. Сюан отдавна беше свикнала да предприема действия на своя глава. Начинът, по който бе задържала тер-ангреала за сънуване без знанието на Съвета, бе показателен. И все пак Егвийн го бе одобрила, с което несъзнателно бе насърчила Сюан да се опълчва на всякакви авторитети.
Да, Егвийн бе допуснала грешки. Не можеше да хвърли цялата вина на Сюан, Брин и Гавин. Сигурно беше правила и други грешки. По-късно щеше да огледа действията си по-подробно.
Но засега трябваше да насочи вниманието си към по-големия проблем. Беше претърпяла провал. Беше измъкната от Бялата кула на ръба на успеха. Какво трябваше да се направи? Не стана, за да закрачи замислено напред-назад. Краченето щеше да издаде нервност и безсилие, а тя трябваше да се научи винаги да е сдържана, за да не си създаде неволно лоши навици. Затова остана седнала, с ръце отпуснати на облегалките, облечена в тънката копринена зелена рокля с жълтите шарки по корсажа.
Колко странно бе усещането в тази рокля. И колко грешно. Белите й рокли, въпреки че беше принудена да ги носи, се бяха превърнали в символ на непокорство. Да се преоблече сега означаваше край на съпротивата й. Беше уморена, емоционално и физически, от нощната битка. Но не можеше да се предаде на умората. Нямаше да е първата й почти безсънна нощ преди важен ден на решения и проблеми.
Усети се, че потупва нервно с пръсти по облегалката, и спря.
Вече нямаше начин да се върне в Бялата кула като новачка. Непокорството й беше подействало само защото беше пленена Амирлин. Ако се върнеше доброволно, щяха да го приемат като раболепие или като арогантност. Освен това този път Елайда със сигурност щеше да заповяда да я екзекутират.
Тъй че отново бе заседнала на едно място, също както след пленяването й от агентите на Бялата кула. Стисна зъби от безсилие. Някога погрешно си беше мислила, че Амирлин не може лесно да бъде подмятана от случайните обрати в Шарката. От нея се очакваше да държи нещата под контрол. Всички други реагираха на събитията пасивно, но Амирлин беше жена на действието!
Все повече започваше да разбира, че да си Амирлин не е по-различно. Животът беше буря, все едно дали си доячка, или кралица. Кралиците просто бяха по-добри в излъчването на самообладание сред тази буря. Ако Егвийн приличаше на статуя, недосегаема от ветровете, то бе защото знаеше как да се огъва с тези ветрове. Това създаваше илюзията за контрол.
Не. Не беше просто илюзия. Амирлин наистина притежаваше повече контрол, макар и само защото контролираше себе си и задържаше бурята отвън. Огъваше се пред нуждите на момента, но действията й бяха добре обмислени. Трябваше да е логична като Бяла, разсъдлива като Кафява, решителна като Синя, милостива като Жълта, дипломатична като Сива. И да, отмъстителна като Червена, когато се наложи.
Нямаше връщане за нея като новачка в Бялата кула, а не можеше да чака преговори. Не и след като сеанчанците се бяха одързостили да ударят Бялата кула, не и след като Ранд оставаше без всякакъв надзор, не и след като светът затъваше в хаос, а Сянката събираше силите си за Последната битка. Така й оставаше да вземе трудно решение. Разполагаше със свежа армия от петдесет хиляди бойци, а Бялата кула беше понесла невероятен удар. Айез Седай щяха да са изтощени, Гвардията на Кулата — пострадала и разбита.