След няколко дни Изцеряванията щяха да са приключили и жените щяха да са си отдъхнали. Не знаеше дали Елайда е оцеляла след нападението, но трябваше да приеме, че все още управлява. Това й оставяше много тясно пространство за действие.
Знаеше кое е единственото решение. Нямаше време за чакане Сестрите в Бялата кула да вземат правилното решение. Трябваше да ги принуди да я приемат.
Надяваше се, че историята в крайна сметка ще й прости.
Стана, дръпна платнищата на входа и замръзна. На земята точно пред нея седеше Гавин.
Той бавно се изправи, все толкова чаровен, колкото го помнеше. Не беше красавец като брат си. Гавин беше по-стабилен, по-… истински. Удивително, това сега го правеше по-привлекателен в очите й, отколкото Галад. Галад приличаше на същество извън реалността, на фигура от легендите и преданията. Беше като стъклена статуетка, предназначена да се постави на маса и да й се възхищават, но не и да се докосва.
Гавин беше различен. Чаровен, с тази блестяща червеникавозлатиста коса и нежни очи. Докато Галад никога не се тревожеше за нищо, загрижеността на Гавин го правеше истински. Както и способността му да допуска грешки, за жалост.
— Егвийн — каза той, докато оправяше меча си и изтупваше крачолите на панталона си. Светлина! Спал ли беше тук, пред палатката й? Слънцето вече бе на половината до зенита. Трябваше да се е прибрал да отдъхне!
Потисна притеснението и безпокойството си за него. Не беше време да се държи като влюбено момиче. Време беше да се държи като Амирлин.
— Гавин — заговори тя и вдигна ръка, за да го спре. — Не съм започнала още да мисля какво да правя с тебе. Други проблеми ме ангажират. Събра ли се Съветът, както помолих?
— Така мисля. — Обърна се и хвърли поглед към центъра на лагера. Голямата палатка за събиранията на Съвета едва се виждаше между шубраците.
— Значи трябва да се явя пред тях — каза Егвийн и вдиша дълбоко. Понечи да тръгне.
— Не. — Гавин застана на пътя й. — Егвийн, трябва да поговорим.
— По-късно.
— Не, не по-късно, да го изгори дано! Чаках месеци. Трябва да знам какви са нещата помежду ни. Трябва да знам дали ти…
— Спри!
Той замръзна. Нямаше да се остави да я пленят тези очи, да го изгори дано! Не и точно сега.
— Казах, че все още не съм изяснила чувствата си — заяви тя хладно. — И го казвам сериозно.
Гавин се намръщи.
— Не вярвам на това айезседайско спокойствие, Егвийн. Не и след като очите ти са толкова искрени. Аз пожертвах…
— Ти си пожертвал? — прекъсна го Егвийн, като издаде малко от гнева си. — А аз какво пожертвах, за да възстановя Бялата кула? Жертви, които ти обезсмисли, действайки против изричните ми желания! Не ти ли каза Сюан, че бях забранила спасителни акции?
— Каза ми — отвърна той сковано. — Но бяхме разтревожени за теб!
— Е, тази тревога беше жертвата, която поисках, Гавин — заяви тя раздразнено. — Не разбра ли какво недоверие показа към мен? Как мога да разчитам на теб, щом няма да ми се подчиняваш, за да се чувстваш по-добре?
Гавин не изглеждаше засрамен. Изглеждаше смутен. Това всъщност беше добър знак — като Амирлин тя имаше нужда от мъж, който да споделя откровено каквото мисли. Насаме. Но за пред хората и трябваше мъж, който да я подкрепя. Не можеше ли да го разбере?
— Ти ме обичаш, Егвийн — каза той упорито. — Виждам го.
— Егвийн жената те обича — отвърна тя. — Но Егвийн Амирлин ти е ядосана. Гавин, ако ще си с мен, ще трябва да си и с жената, и с Амирлин. Бих очаквала от теб — мъж, който е обучаван да бъде Първи принц на Меча — да разбираш тази разлика.
Гавин извърна поглед.
— Не го вярваш, така ли?
— Кое?
— Че аз съм Амирлин. Не приемаш титлата ми.
— Опитвам се — отвърна той и я погледна отново. — Но кръв и пепел, Егвийн. Когато се разделихме, беше просто Посветена, а това не беше толкова отдавна. Сега са те избрали за Амирлин? Не знам какво да мисля.
— И не разбираш как колебанието ти подронва всичко, което би могло да има между нас?
— Мога да се променя. Но трябва да ми помогнеш.
— Точно затова исках да говорим по-късно — каза тя. — Ще ме пуснеш ли да мина?
Той се отдръпна встрани с явна неохота.
— Но не сме довършили този разговор — предупреди я. — Най-после взех решението си за нещо и няма да престана да го преследвам, докато не го имам.