— Добре — отвърна Егвийн и го подмина. — Не мога да мисля за това сега. Трябва да заповядам на хора, на които държа, да избият друга група хора, на които държа.
— Ще го направиш значи? — попита зад гърба й Гавин. — В лагера се говори. Чух го, въпреки че почти не се отделях оттук цялата сутрин. Някои смятат, че ще заповядаш на Брин да щурмува града.
Тя се поколеба.
— Това ще е позор — каза той. — Пет пари не давам за Тар Валон, но мисля, че разбирам какво ще причини на теб, ако го нападнеш.
Тя се обърна рязко и го погледна в очите.
— Ще направя каквото трябва да се направи, Гавин. За доброто на Айез Седай и на Бялата кула. Дори да е болезнено. Дори да ме разкъса отвътре. Ще го направя, ако трябва да се направи. Винаги.
Той кимна мълчаливо. Тя тръгна към павилиона в центъра на лагера.
— Ти си виновна, Джеси — каза Аделорна. Очите й все още бяха зачервени: беше загубила Стражник предната нощ. Беше една от многото. Но също така беше корава като подивяла хрътка и явно бе решила да не издаде болката си.
Джеси Билал топлеше дланите си на чашата чай от върбица, решена да не се остави да я ядосат. Темата бе неизбежна. И може би Джеси заслужаваше укора. Разбира се, всички го заслужаваха, по един или друг начин. Освен може би Цутама, която в момента не беше глава на Аджа. Това отчасти бе причината да не я поканят точно на това събиране. Както и фактът, че другите в момента не гледаха с добро око на Червената Аджа.
Тясната стая едва побираше пет стола и малкия тумбест мангал до стената, който излъчваше уютна топлина. Нямаше място за маса, още по-малко за камина. Място едва колкото за пет жени. Най-могъщите жени на света. И петте най-глупави жени, изглежда.
Жалко Сестринство бяха тази сутрин — сутринта след най-голямата катастрофа в историята на Бялата кула. Джеси погледна жената до себе си. Ферейн Нееран — Първата Разсъдница на Бялата — беше дребна набита жена, която, странно за Белите, често се държеше по-скоро сприхаво, отколкото разсъдливо. Днес беше точно такъв момент: седеше навъсена и скръстила ръце. Беше отказала чай.
До нея беше Суана Драганд, Първа Тъкачка на Жълтите. Беше мършаво същество, само кожа и кости, но имаше неотстъпчив нрав. Аделорна, тази, която отправяше обвинения към Джеси, бе до нея. Кой можеше да обвини капитан-генерала за злобата й? Тази, която Елайда беше пердашила с брезова пръчка и която предната нощ едва не беше загинала от ръцете на сеанчанците? Слабата жена изглеждаше необичайно размъкната. Косата й беше припряно прибрана в кок, а светлата й рокля беше омачкана.
Последната жена в стаята беше Серанча Колвайн, Главната Чиновница на Сивата Аджа. Имаше светлокафява коса и измъчено лице. Винаги изглеждаше все едно, че е вкусила нещо много кисело. Днес тази особеност като че ли изпъкваше повече от обичайно.
— Тя е права, Джеси — каза Ферейн. Разсъдливият тон прозвуча в пълен контраст с видимия й яд. — Ти предложи този курс на действие.
— „Предложи“ е силно казано. — Джеси бавно отпи от чая. — Просто споменах, че в някои от по-… поверителните архиви на Кулата има описания на времена, когато главите на Аджите са управлявали вместо Амирлин. — Тринадесетият депозитар беше познат на главите на Аджите, въпреки че не можеха да го посещават, освен ако не са Заседателки. Това не пречеше на повечето от тях да пращат Заседателки, за да им събират информация от него. — Може и да бях пратеничката, но това често е ролята на Кафявата. Всички вие изобщо не се поколебахте да ви „принудят“ към този курс на действие.
Думите й бяха съпроводени от няколко коси погледа, после жените намериха повод да забият очи в чашите чай. Да, всички бяха замесени и го разбираха. Джеси нямаше да поеме вината за тази катастрофа.
— Няма много полза в това да приписваме вина. — Суана се опитваше да говори утешително, въпреки че в гласа й се прокрадна горчивина.
— Няма да ме отклоните толкова лесно — изръмжа Аделорна. Някои реагираха на загубата на Стражник с тъга, други — с гняв. Не беше трудно да се долови как е с Аделорна. — Допусната беше голяма, много голяма грешка. Бялата кула гори, Амирлин е пленена от нашественици, а Прероденият Дракон все още върви по земята необуздан. Целият свят скоро ще разбере за позора ни.
— А каква е ползата да се обвиняваме една друга? — отвърна Суана. — Толкова ли сме се вдетинили, че да се дърлим на тази среща коя трябва да обесим, в безполезно усилие да избегнем отговорността си?
Джеси мълчаливо благодари на кокалестата Жълта за думите й. Разбира се, Суана беше първата от главите на Аджите, съгласила се с плана на Джеси. Тъй че щеше да е следващата на опашката за метафоричното „бесене“.