— Ще трябва да направим нещо и със Стражниците — каза навъсено Лелейн. — Предлагам да идват със Сестрите и да сме готови да задържим и тях.
— Някои от тях ще са Мраколюбци — каза Егвийн. — Но не всички. И не знам кои са. — Верин имаше някои бележки за това, но не много, за жалост.
— Светлина, какъв ужас — промълви Романда.
— Трябва да се направи — заяви Берана.
— И трябва да се направи бързо — добави Егвийн. — Така, че Черните сестри да нямат време да избягат. Ще предупредя лорд Брин да направи кръгова охрана със стрелци и Сестри, на които можем да се доверим, за да спре всеки опит за бягство, просто за всеки случай. Но това ще свърши работа само с тези, които са твърде слаби да направят портали.
— Не бива да допускаме да се стигне до това — намеси се Лелейн. — Една война в самия лагер…
Егвийн кимна.
— А Бялата кула? — попита Лелейн.
— След като се прочистим — отвърна Егвийн, — ще можем да направим каквото трябва, за да обединим отново Айез Седай.
— Искаш да кажеш…
— Да, Лелейн. Възнамерявам да започна щурм на Тар Валон тази вечер. Предай думите ми и кажи на лорд Брин да подготви хората си. Новината ще отвлече вниманието на Черните сред нас и по-трудно ще забележат какво правим.
Романда се озърна към Шериам и Мория. И двете плачеха открито, със запушени с Въздух уста.
— Трябва да се направи. Внасям пред Съвета за гласуване да се предприемат действията, които предложи Амирлин.
В палатката настъпи тишина. След това, бавно, всяка жена стана, за да даде съгласието си. Беше единодушно.
— Светлината да ни пази — прошепна Лелейн. — И да ни прости за това, което се каним да направим.
„Права си — помисли Егвийн. — И аз се надявам на това.“
Глава 44
Непознати миризми
— Тарвинската клисура е най-логичното място! — възрази Нинив.
Двамата с Ранд яздеха по обрасъл с бурени път през откритата степ на Маредон, придружени от тълпа айилци. Нинив беше единствената Айез Седай. Наришма и Неф бяха в тила на групата, и двамата намусени. Ранд им беше наложил техните Айез Седай да останат. Напоследък изглеждаше особено решен да изтъкне независимостта си от тях.
Нинив яздеше чисто бялата Лунна светлина от конюшнята на Ранд в Тийр. Все още й се струваше странно, че той изобщо си има своя конюшня, да не говорим за конюшни във всеки главен град на света.
— Тарвинската клисура — повтори Ранд и поклати глава. — Не. Колкото повече мисля за това, толкова повече разбирам, че не искаме да се бием там. Лан ми прави услуга. Ако мога да съсредоточа щурм редом с неговия, ще мога да спечеля голямо предимство. Но не искам да отвличам армиите си с Клисурата. Ще е загуба на ресурси.
Загуба на ресурси? Лан се беше запътил към Клисурата, като стрела, пусната от дълъг лък на Две реки. Полетял беше натам, за да умре! А Ранд казваше, че помощта е загуба? Празноглав глупак!
Стисна зъби и с усилие се овладя. Поне да спореше, а не да говори така отчуждено, както правеше напоследък. Изглеждаше съвсем безчувствен, но тя беше виждала как звярът в него изригва, за да й изреве. Беше се присвил вътре в него и ако той скоро не дадеше воля на чувствата си, щяха да го изядат отвътре.
Но как да го накара да се вразуми? Беше подготвяла аргумент след аргумент — всеки от тях ясно обоснован и спокойно обяснен, — докато бяха в Тийр. Но Ранд ги пренебрегваше всичките, а последните два дни прекара с генералите си в обмисляне стратегията за Последната битка.
Всеки ден приближаваше Лан на още една стъпка към битка, която не можеше да спечели. Всеки ден тя ставаше все по-притеснена. На няколко пъти за малко да изостави Ранд и да препусне на север. След като Лан щеше да влезе в безнадежден бой, тя копнееше да е до него. Но оставаше. Светлината да го вземе Ранд ал-Тор, оставаше. Каква полза да помага на Лан, ако така щеше да позволи светът да падне под Сянката заради инатливия… инат на един овчар!