Дръпна плитката си с все сила. Камъчетата по гривните и пръстените на ръцете й блеснаха на смътната слънчева светлина — небето беше облачно, разбира се, каквото си беше през последните няколко недели. Всички се стараеха да не забелязват колко е неестествено това, но Нинив все още усещаше назряващата на север буря.
Толкова малко време оставаше, докато Лан стигне до Клисурата! Светлината дано да даде да го забавят малкиерите, дошли да го подкрепят. Светлината дано да даде да не остане сам. Мисълта за него, как навлиза в Погибелта срещу орди от Твари на Сянката, опустошили родната му земя…
— Трябва да нападнем там — почна Нинив. — Итуралд казва, че Погибелта гъмжи от тролоци. Тъмния събира силите си. Бъди сигурен, ядрото им ще е при Клисурата, откъдето е най-лесно да ударят по Андор и Кайриен!
— Точно затова няма да атакуваме при Клисурата, Нинив — отвърна Ранд невъзмутимо, както винаги. — Не можем да позволим врагът да ни диктува избор на бойното поле. Последното, което искаме, е да се бием там, където те желаят или където ни очакват. — Обърна поглед на север. — Да, нека да се събират. Мен търсят и няма да им се предложа. Защо да се бия при Тарвинската клисура? Най-разумно е да прехвърлим армиите си направо в Шайол Гул.
— Ранд — започна отново тя, мъчеше се да прозвучи благоразумно. Не можеше ли да разбере, че е права? — Няма начин Лан да успее да събере достатъчно голяма сила, за да задържи масово настъпление на тролоците. Особено след като повечето войски на Пограничниците правят Светлината знае какво тук. Ще го разбият и тролоците ще нахлуят!
При споменаването на Пограничниците лицето на Ранд се изопна. Тръгнали бяха на среща с техни пратеници.
— Тролоците ще нахлуят — повтори той.
— Да.
— Добре. Това ще ги задържи, докато аз направя каквото трябва.
— А Лан? — попита Нинив.
— Неговата атака ще е много ценна и на подходящо място. — Ранд кимна. — Той ще привлече вниманието на враговете към Малкиер и Клисурата и ще ги накара да си помислят, че съм там. Твари на Сянката не могат да се движат през портали, тъй че не могат да се движат бързо като мен. Докато се сражават с Лан, аз ще съм ги прехвърлил и ще атакувам в самото ядро на Тъмния. Изобщо не мисля да изоставям южните земи. Когато тролоците пробият през Клисурата, ще се разбият на юмруци, за да нахлуят. Тогава моите сили ще ги ударят, водени от Башийр. С Пътуване през портал ще ударят по всяка група тролоци във фланг или в тил. Така ще можем да избираме най-изгодните за нас места за бой.
— Ранд… — Нинив усети как гневът й премина в ужас. — Лан ще умре!
— А кой съм аз да му го отказвам? Всички заслужаваме шанса да намерим мир.
Нинив зяпна, останала без думи. Той наистина го вярваше! Или поне се мъчеше да се убеди, че го вярва.
— Моят дълг е да убия Тъмния — каза Ранд тихо, сякаш на себе си. — Убивам го и умирам. Това е всичко.
— Но…
— Достатъчно, Нинив. — Каза го тихо, с онзи негов убийствено спокоен тон. Нямаше да позволи да го притискат повече.
Нинив се отпусна в седлото. Кипеше й отвътре, докато се мъчеше да реши как все пак да го убеди. Светлина! Щеше да остави хората на Граничните земи да загинат в тролокското нашествие! На хората щеше да им е все едно дали Тъмния е победен — щяха да врат в казаните. Така за Лан и малкиерите щеше да остане да се бият сами, нищожна сила, която да се противопостави на мощта на всички чудовища, които можеше да избълва Погибелта.
Сеанчанците щяха да водят своята война на юг и на запад. Тролоците щяха да настъпят от север и изток. Двете сили щяха да се срещнат рано или късно. Андор и другите кралства щяха да се превърнат в огромно бойно поле, хората там — добри хора, като в Две реки — щяха да се без никакъв шанс в такава война. Щяха да бъдат премазани.
Какво можеше да направи тя, за да промени това? Трябваше да измисли нова стратегия, която да убеди Ранд. Всичко в сърцето й сочеше към подкрепа за Лан. Трябваше да му заведе помощ!
Препускаха през открита равна земя, осеяна тук-там с ферми. Подминаха една вдясно от пътя им — самотна ферма, не по-различна от много такива из Две реки. Но в Две реки Нинив никога не беше виждала селяк да гледа пътниците с такава неприкрита враждебност. Червенобрад мъж с оцапани панталони и навити почти до раменете ръкави се беше подпрял на полудовършената ограда, брадвата му бе подпряна небрежно — но много видимо — на дървата до него.
Нивите му помнеха по-добри времена. Макар земята да беше грижливо изорана и засята, по браздите едва-едва бяха поникнали хилави стръкове. Нивите бяха осеяни с черни петна, където зърното необяснимо бе отказало да пусне корен, а там, където все пак беше поникнало, стръковете бяха залинели и жълти.