Айилците се учеха и се приспособяваха бързо. Изненадващо, наистина. Пустошта бе ужасно еднообразна. Всяка нейна част изглеждаше еднакво. Разбира се, тя беше чувала някои айилци да казват същото за влажните земи.
Точно този кръстопът беше загубил важността си преди години. Ако Верин или друга някоя Кафява сестра беше с тях, сигурно щеше да може да обясни точно защо. Нинив знаеше само, че кралството, владяло някога тази земя, е паднало преди много време и единствената останка от него бе независимият град Фармадинг. Колелото на Времето се въртеше. Най-великите кралства се сгромолясваха, пропадаха и след време се превръщаха в лениви поля, владени от селяни, решени да отгледат много добра реколта ечемик. Беше се случило с Манедерен, беше се случило и тук. Величествени пътища, по които някога бяха преминавали легиони, сега се бяха превърнали в буренясали и разбити селски друмища.
Нинив остави Лунна светлина да забави ход, изостана и се изравни с Наришма. Носеше черно, като повечето Аша’ман, и Мечът и Драконът святкаха на яката му. Беше се променил през месеците, откакто го обвързаха за Стражник. Нинив не можеше вече да го погледне и да види в него момче. Това сега беше мъж, с изящната стойка на войник и бдителния поглед на Стражник. Мъж, който бе виждал смърт и се беше сражавал с Отстъпници.
— Ти си Пограничник, Наришма — заговори Нинив. — Имаш ли някаква идея защо другите са напуснали постовете си?
Той поклати глава и огледа околността.
— Аз съм син на обущар, Нинив Седай. Не познавам господарските нрави. — Помълча малко. — Освен това вече не съм Пограничник. — Намекът беше ясен. Щеше да защити Ранд, каквато и вярност да го теглеше. Мислене съвсем като за Стражник.
Нинив кимна замислено.
— Имаш ли някаква идея какво ни очаква?
— Ще спазят думата си — увери я Наришма. — Един Пограничник по-скоро ще умре, но няма да измени на думата си. Обещаха да изпратят делегация, която да се срещне с лорд Дракона. Ще направят точно това. Съжалявам обаче, че не ни се разреши да вземем нашите Айез Седай.
Според донесенията армията на Пограничниците включваше тринайсет Айез Седай. Опасен брой: броят, нужен за усмиряване на жена или опитомяване на мъж. Тринайсет жени в Кръг можеха да заслонят и най-могъщите преливащи. Ранд бе настоял делегацията, която щеше да дойде на среща с него, да не включва повече от четири от тези тринайсет Айез Седай. В замяна на това бе обещал да доведе не повече от четирима преливащи. Наришма, Неф, Нинив и самият Ранд.
Мерайз и останалите бяха изпаднали в айезседайския вариант на истерия — много нацупени устни и въпроси от рода на „Сигурен ли сте, че искате това?“ — когато Ранд им бе забранил да дойдат.
Нинив забеляза напрегнатата стойка на Наришма.
— Май не им вярваш много.
— Мястото на един Пограничник е да пази Границата — отвърна Наришма. — Аз бях син на обущар, но въпреки това бях обучен с меча, копието, лъка, брадвата и прашката. Още преди да стана Аша’ман, можех да надвия четирима-петима обучени южняшки войници в двубой. Ние живеем, за да браним. А те все пак напуснаха. И то точно сега. С тринайсет Айез Седай. — Погледна я с дълбоките си тъмни очи. — Искам да им вярвам. Познавам ги като добри хора. Но и добри хора могат да направят нещо погрешно. Особено когато са намесени хора, които могат да преливат.
Нинив замълча. Наришма имаше право, въпреки че каква причина можеха да имат Пограничниците да навредят на Ранд? Бяха се борили столетия наред срещу посегателствата на Погибелта и Тварите на Сянката и съпротивата срещу Тъмния беше жигосана в душите им. Нямаше да се обърнат срещу Преродения Дракон.
Пограничниците притежаваха особено чувство за чест. Можеше да е отчайващо, вярно, но такива си бяха. Благоговейната почит на Лан към отечеството му — особено след като много други малкиери бяха изоставили произхода си — бе едно от нещата, които тя обичаше в него. „О, Лан. Ще намеря някой, който да ти помогне. Няма да те оставя да влезеш сам в пастта на Сянката.“
Когато наближиха един малък зелен хълм, няколко айилци се върнаха от разузнаване. Ранд спря групата и изчака облечените в кадин-сор съгледвачи да дотичат до него. Неколцина от тях носеха на челата си ленти с древния символ на Айез Седай. Не бяха задъхани, въпреки че бяха пробягали целия път напред до мястото на срещата и обратно.
Ранд се наведе от седлото.
— Направили ли са каквото поисках? Нали не са повече от двеста души и не повече от четири Айез Седай?
— Да, Ранд ал-Тор — отвърна един от съгледвачите. — Да, спазили са изискването ти възхитително. Имат голяма чест.