Пое си дълбоко дъх и забърза към цитаделата. Подминаваше Бранители в безукорните им униформи. Подминаваше конярчета, всяко от които сигурно си мечтаеше как един ден ще носи същата униформа, но засега само водеха коне в конюшните, за да ги тимарят и нахранят. Подминаваше десетки и десетки слуги с ленени дрехи, несъмнено много по-удобни от грубата вълнена рокля на Нинив.
Самата цитадела бе извисено към небето здание, наподобяващо скала, със стръмни стени, накъсани само от прозорци. Само дето все още можеше да види мястото, където Мат бе унищожил част от камъка с неговите илюминаторски фойерверки, когато дойде да ги спаси от плена им. Глупаво момче. Къде ли беше? Не го беше виждала от… доста дълго време. След като Ебу Дар падна в ръцете на сеанчанците. В известен смисъл се почувства все едно, че го е изоставила, макар никога да не беше признавала това. Ами че то, като помислиш, достатъчно се бе затруднила пред Щерката на Деветте луни, когато тя защити онзи негодник! Още не знаеше какво я беше прихванало.
Мат можеше сам да се погрижи за себе си. Сигурно гуляеше в някой хан, докато останалите напрягаха мишци да спасяват света — напиваше се глупаво и играеше на зарове. Ранд беше друга работа. Колко по-лесно беше да се оправи с него, докато все още се държеше като другите мъже — упорит и незрял, но предсказуем. Този нов Ранд с хладните чувства и студения глас беше наистина изнервящ.
Тесните коридори на Камъка й бяха все още непознати и тя често се губеше. Объркването й ставаше още по-голямо от това, че коридорите и стените понякога си сменяха местата. Опитвала се беше да не обръща внимание на подобни приказки като на суеверни глупости, но предния ден, като се събуди, откри, че стаята й наистина изведнъж и най-загадъчно се е преместила. Вратата й се бе отворила към гладка стена от същата скала като самия Камък. Принуди се да избяга през портал и се стъписа, като видя, че прозорецът й гледа от два етажа по-високо, отколкото предната нощ!
Кацуан каза, че било докосването на Тъмния: карало Шарката да се разнищва. Кацуан казваше много неща и повечето от тях Нинив предпочиташе да не е чула.
Изгуби се два пъти по коридорите, но най-сетне успя да стигне до стаята на Кацуан. Добре поне, че Ранд не бе забранил на стюардите си да й дадат стаи. Почука — научила се беше, че така е по-добре — и влезе.
Айез Седай от свитата на Кацуан — Мерайз и Кореле — седяха в стаята, плетяха и пиеха чай, даваха си вид, че не чакат поредната прищявка на проклетата жена. Самата Кацуан говореше кротко с Мин, която едва ли не си беше присвоила последните няколко дни. Мин като че ли нямаше нищо против, може би защото напоследък не беше лесно да е с Ранд. Нинив я погледна и я жегна съчувствие към момичето. Тя имаше да се справя с Ранд само като с приятел. Сигурно беше много по-тежко, ако ти лежи на сърцето.
Щом затвори вратата, всички се извърнаха към нея.
— Мисля, че го намерих — заяви Нинив.
— Кого, чедо? — каза Кацуан, без да вдига очи; прелистваше една от книгите на Мин.
— Перин — отвърна Нинив. — Беше права. Ранд наистина знае къде е.
— Чудесно! — каза Кацуан. — Добре си се справила. Май наистина ще излезе, че може да си от полза.
Нинив не беше сигурна кое я ядоса повече — небрежната похвала или това, че сърцето й се изду от гордост, щом я чу. Не беше момиче, за да се ласкае от думите на тази жена!
— Е? — Кацуан вдигна очи от книгата. Другите запазиха мълчание, въпреки че Мин все пак й се усмихна поздравително. — Къде е?
Нинив отвори уста, за да отговори, но се овладя. Какво имаше в тази жена, което я караше да иска да й се подчини? Не беше Единствената сила, нито нищо друго, свързано с нея. Кацуан просто имаше излъчването на строга, но справедлива баба. От тези, на които не можеш да противоречиш, но ще ти даде няколко опечени сладки като награда, че си измела пода, когато са ти казали.
— Първо искам да знам защо Перин е важен. — Нинив закрачи през стаята и зае единственото свободно място, боядисано дървено столче. Щом се настани на него, разбра, че седи на педя под нивото на очите. Като ученичка пред Кацуан, За малко да стане, но това щеше да привлече още повече внимание.
— Фу! — каза Кацуан. — Ще затаиш това, което знаеш, дори да означава живота на хора, които са ти най-скъпи?
— Искам да знам в какво се замесвам — заяви Нинив упорито. — Искам да знам, че това сведение няма да нарани Ранд повече.
— Позволяваш си да мислиш, че съм наранила глупавото момче? — изсумтя Кацуан.
— А какво друго да мисля? — сопна се Нинив. — Не и докато не ми кажеш какво правиш.
Кацуан затвори книгата — „Отгласи от неговата династия“ — и я погледна.