Кръвта на мъртвите Айез Седай, обезглавени преди час по заповед на Егвийн.
Сюан бе намерила пръстена й с Великата змия. Колко хубаво беше да го усеща отново на пръста си.
Небето беше стоманеносиво, миризмата на пръст се носеше във въздуха заедно с оживената шумотевица из лагера. Жени забързано перяха дрехи, все едно закъсняваха да приготвят хората си за празник. Новачки тичаха — буквално тичаха — от урок на урок. Айез Седай стояха наоколо, скръстили ръце и готови да изгорят с очи всеки, който излиза от ритъма.
„Усещат напрежението на деня — помисли Егвийн. — И мен самата неволно ме обзема безпокойство от това.“ Предната нощ с нападението на сеанчанците. Последвалото завръщане на Амирлин, която сутринта беше прочистила Айез Седай. И сега следобедът с тътена на бойните барабани.
Лагерът на самия Брин едва ли беше в такова напрежение. Неговите хора винаги бяха готови за бой. И тъкмо те щяха да решат изхода от тази война. Егвийн нямаше да накара своите Айез Седай да влязат в битка, като заобиколи Клетвата си да не използват Силата за нанасяне на смърт. Щяха да чакат тук и да я използват само за Изцеряване.
Освен ако Сестрите в Бялата кула не се включеха истински в боя. Светлината дано да дадеше Елайда да прояви разум и да не позволи това. Ако Айез Седай обърнеха Силата едни срещу други, наистина щеше да е мрачен ден.
„Може ли този ден да стане още по-мрачен?“ Много Айез Седай, покрай които минаваше, я поглеждаха с респект, с благоговение и малко страх. След дълго отсъствие Амирлин се беше завърнала. И носеше със себе си унищожение и съд.
Над петдесет Черни сестри бяха усмирени и след това екзекутирани. Призляваше й от мисълта за смъртта им. Тази сцена завинаги щеше да остане жива в ума й — бившата й Пазителка, отпуснала глава на дръвника, синята рокля и огненочервената коса, окъпани изведнъж от топлата златиста светлина, щом по-тънкият слой облаци се разкъса за миг пред слънцето. Сребристият блясък на брадвата, падаща, за да вземе главата й. Може би Шарката щеше да е по-милостива към нея следващия път, когато й се позволеше нишка във великото пано. А може би не. Смъртта не беше избавление от Тъмния. Ужасът на Шериам в края издаваше, че може би си бе помислила същото, докато брадвата отсичаше главата й.
Егвийн вече напълно разбираше защо айилците могат да се смеят на един най-обикновен бой. Да можеше и тя да изтърпи няколко дни под жилещата пръчка, вместо да заповяда екзекуцията на жени, които бе обичала и с които беше работила.
Някои Заседателки се бяха изказали да бъдат подложени на разпит преди екзекуцията, но Егвийн настоя на своето. Петдесет жени бяха твърде много, за да ги заслонят и пазят, а след като вече знаеха, че усмиряването може да се Изцери, това не беше решение. Не, историята бе доказала колко коварни и опасни могат да са Черните, а на Егвийн до гуша й беше дошло да се безпокои какво би могло да стане. С Могедиен се беше научила, че цената за алчността е висока, та дори да е просто алчност за информация. Тя и останалите се бяха оказали твърде жадни — и твърде горди от „откритията“, които бяха направили, — за да се погрижат светът да се отърве от една Отстъпница.
Е, нямаше да позволи тук подобна грешка. Законът беше ясен, Съветът беше дал присъдата си и не беше направено тайно. Верин беше умряла, за да спре тези жени, и Егвийн щеше да се погрижи саможертвата й да не е напразна.
„Добре се справи, Верин. Много добре.“ Всяка Айез Седай в лагера беше накарана да положи отново Трите клетви и освен разкритите от Верин бяха открили само още три от Черната. Проучването й беше изчерпателно.
Стражниците на Черните бяха под охрана. С тях щяха да се оправят по-късно, когато щяха да разполагат с време внимателно да отделят истинските Мраколюбци от тези, които просто са разгневени от загубата на своите Айез Седай. Повечето от тях щяха да потърсят смъртта, дори невинните. Може би щяха да успеят да убедят невинните да останат живи достатъчно дълго, за да се хвърлят в Последната битка.
Въпреки предпазните мерки на Егвийн близо двайсет Черни сестри от списъка на Верин все пак се бяха спасили. Не знаеше как са го разбрали. Стражите на Брин бяха заловили някои по-слаби при опита им да избягат и за да ги задържат, бяха загинали войници. Но много все пак се бяха измъкнали.
Нямаше полза да се ядосва за това. Петдесет Черни бяха мъртви. Това беше победа. Плашеща. Но победа все пак.
Тъй че тя вървеше през лагера, с ботуши за езда и рокля в червено, с развята на вятъра кестенява коса, вързана с алени панделки в знак за кръвта, която бе проляла няма и преди час. Не обвиняваше Сестрите наоколо за потайните им погледи, за прикритата им тревога и страх. И почит. Ако бяха хранили някакво съмнение, че Егвийн е Амирлин, то се беше разсеяло. Бяха я приели и се страхуваха от нея. Никога вече нямаше да се вмести напълно сред тях. Беше се отделила от тях и завинаги щеше да остане така.