Выбрать главу

Жените бавно заеха местата си. Егвийн не се нуждаеше от напътствие и никоя не й го предложи. Стана и прекоси залата, обутите й в пантофки стъпала минаха безшумно по изрисувания на камъка Пламък. Вятър нахлу през отвора, развя шалове и облъхна голата й кожа. Това, че бяха избрали да се съберат тук, въпреки зашеметяващата гледка през стената, говореше за силата на Съвета.

Серин я посрещна при Трона. Смуглата алтарка започна с грижливи пръсти да закопчава бюстието на Егвийн, а след това благоговейно вдигна от Трона епитрахила на Амирлин. Беше старият, със седемте цвята, прибран оттам, където Елайда го беше захвърлила. Серин я погледа за миг, вдигнала шала в ръцете си, сякаш го претегляше.

— Сигурна ли си, че искаш да носиш това бреме, Чедо? — попита тя много тихо. Не беше част от церемонията.

— Аз вече го нося, Серин — отвърна почти шепнешком Егвийн. — Елайда го захвърли, когато се опита да го среже и раздели както си иска. Аз го вдигнах и го нося оттогава. Бих го носила до смъртта си. И ще го нося.

Серин кимна.

— Мисля, че може би точно заради това го заслужаваш. Съмнявам се, че нещо в историите ще е сравнимо с дните, които предстоят. Подозирам, че в бъдещето учени ще се взрат назад към нашето време и ще го оценят като по-трудно — по-изтощително за ума, тялото и душата — от Времето на лудостта или самото Разрушение.

— В такъв случай е добре, че светът има нас, нали? — попита Егвийн.

Серин помълча, след което кимна.

— Предполагам, че да. — Постави епитрахила на раменете на Егвийн. — Издигната си на Амирлинския трон! — обяви тя и гласовете на другите Заседателки се сляха с нейния. — В прослава на Светлината и нека Бялата кула устоява во веки веков. Егвийн ал-Вийр, Бдителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинският трон!

Егвийн се обърна и бавно огледа групата жени, след това седна на стола. Имаше чувството, че се е върнала у дома след много дълго пътуване. Светът се огъваше под тежестта на допира на Тъмния, но изглеждаше някак малко по-правилен — малко по-сигурен — в мига, в който тя зае своето място.

Жените се подредиха пред нея по възраст, със Серин в самия край. Една по една приклякаха в дълбок реверанс пред нея, помолваха за разрешение да служат, а след това целуваха пръстена на Великата змия и се отдръпваха встрани. Докато ставаше това, Егвийн забеляза, че Тесан най-после се е върнала. Надникна вътре да се увери, че всички са облечени, а малко след това доведе на прага четирима стражи с греещия бял Пламък на Тар Валон на гърдите им. Егвийн потисна въздишката си. Бяха довели Силвиана във вериги, изглежда.

След като целунаха пръстена й, Заседателките се върнаха при столовете си. Оставаше още малко от церемонията, но важната част вече беше приключила. Егвийн беше Амирлин, призната и истинска, най-сетне. Толкова дълго бе очаквала този момент.

Сега бе моментът за някои изненади.

— Освободете затворничката от веригите — заповяда тя.

Войниците пред залата се подчиниха и на пода издрънча метал. Заседателките се обърнаха със смутени физиономии.

— Силвиана Бреон! — заяви Егвийн и се изправи. — Можеш да се доближиш до Амирлинския трон.

Войниците отстъпиха встрани и пуснаха Силвиана да влезе. Хубавата й червена рокля бе съсипана в затвора на Елайда. Черната й коса — обикновено стегната на кок — беше грубо прибрана на плитка и мръсна. Въпреки това скулестото й лице излъчваше ведро спокойствие.

Изненадващо, Силвиана коленичи пред Егвийн и тя наведе ръката си, за да целуне пръстена.

Заседателките гледаха объркани от това, че Егвийн е нарушила церемонията.

— Майко? — попита най-сетне Юкири. — Това ли е най-подходящият момент за даване на правосъдие?

Егвийн отдръпна ръката си от коленичилата Силвиана, извърна очи към Юкири, а след това бавно огледа една по една смълчаните в очакване Заседателки.

— Всички вие носите голям срам.

Айез Седай повдигнаха вежди и очите км се разшириха още повече. Изглеждаха ядосани. Нямаха право! Ядът им беше нищо пред нейния гняв.

— Това — каза Егвийн и посочи разбитата стена. — Всички вие носите отговорност за това. — Посочи Силвиана, която все още бе на колене. — Носите отговорност за това. Носите отговорност за начина, по който нашите сестри се гледат по коридорите, и носите отговорност за това, че позволихте Кулата толкова дълго да остане в разделение. Много от вас носят отговорност за самото това разделение преди всичко!… Вие сте срам. Бялата кула — гордостта на Светлината, силата, гарантирала стабилност и истина още от Приказния век — едва не беше разбита заради вас.