Отнесе купата, подноса и капака в кухнята и ги изми, с което си спечели одобрителното кимване на яката Наставница на кухните, след това тръгна към кабинета на Силвиана. Трябваше да приключи с наказанието бързо. Все още имаше намерение да посети тази вечер Леане, както й беше станало навик.
Почука, влезе и завари Силвиана на писалището — прелистваше дебел том на светлината на два сребърни светилника. Щом влезе, Силвиана отбеляза страницата с малка ивица червен плат и затвори тома. На похабената корица пишеше: „Размисли за разгарящия се пламък“, история за издигането на различни Амирлин. Любопитно.
Егвийн седна на столчето пред писалището — без да трепне от жегналата я веднага остра болка в гърба — и заговори спокойно за вечерта, като пропусна факта, че беше разляла супата нарочно. Каза обаче, че станало, понеже Елайда заговорила за промяна в Трите клетви.
Силвиана като че ли доста се замисли над това.
— Е — отрони накрая, стана и взе ремъка, — щом Амирлин казва така.
— Да, така казвам — отвърна Егвийн, стана и вдигна полите и долната си риза.
Силвиана се поколеба, а след това пердахът започна. Странно, Егвийн не изпита желание да извика. Болеше я, разбира се, но просто не можеше да запищи. Колко нелепо бе наказанието!
Спомни си болката, която изпитваше, докато гледаше минаващите по коридорите Сестри, как се поглеждаха една друга със страх, подозрение и недоверие. Спомни си болката, докато сервираше на Елайда и трябваше да си държи езика зад зъбите. И си спомни пълния ужас от идеята всяка в Кулата да бъде обвързана с клетва да се подчинява на такава тиранка.
Спомни си съжалението към горката Мейдани. Никоя Сестра не заслужаваше да се отнасят с нея така. Затворът беше едно. Но да пребиеш една жена, да се подиграваш с нея, да й намекваш за предстоящото изтезание? Беше непоносимо.
Всяко от тези неща беше болка вътре в нея, нож в гърдите, който пронизваше сърцето. Докато боят продължаваше, осъзна, че нищо, което направят с тялото й, не може изобщо да се сравни с душевната болка, която изпитваше, докато гледаше как Бялата кула страда под властта на Елайда. Сравнен с тези вътрешни терзания боят беше нелеп.
И тя започна да се смее.
Не беше насилен смях. Не беше смях на непокорство. Беше смехът на неверието. На изумлението. Как можеше да си мислят, че боят ще реши каквото и да било? Беше нелепо!
Пердашенето спря. Егвийн се обърна. Разбира се, че не беше свършило!
Силвиана я гледаше с угрижена физиономия.
— Чедо? — попита тя. — Добре ли си?
— Съвсем добре съм.
— Ти… сигурна ли си? Как са мислите ти?
„Мисли си, че съм се прекършила под напрежението — осъзна Егвийн. — Бие ме, а аз се смея.“
— Мислите ми са добре — каза тя. — Не се смея, защото съм прекършена, Силвиана. Смея се, защото е нелепо да ме биеш.
Лицето на Наставничката помръкна.
— Не можеш ли да го разбереш? — попита Егвийн. — Не чувстваш ли болката? Агонията да гледаш как Кулата рухва около теб? Може ли какъвто и да е бой да се сравни с това?
Силвиана не отвърна.
„Разбирам — помисли Егвийн. — Не осъзнавах какво всъщност правят айилките. Мислех си, че просто трябва да съм по-твърда и това ще ме научи да се смея на болката. Но изобщо не е твърдостта. Не твърдостта ме кара да се смея. Разбирането е.“
Да остави Кулата да пропадне, да позволи Айез Седай да се провалят — болката от това щеше да я унищожи. Трябваше да го спре, защото тя беше Амирлинският трон.
— Не мога да откажа да те наказвам — каза Силвиана. — Разбираш това.
— Разбира се — отвърна Егвийн. — Но моля те, напомни ми нещо. Какво беше онова, дето го каза за Шемерин? Защо Елайда й смъкна шала накрая?
— Защото Шемерин го прие — отвърна Силвиана. — Отнесе се към себе си все едно, че наистина е изгубила шала. Не се бори за него.
— Аз няма да направя същата грешка, Силвиана. Елайда може да каже каквото си иска. Но това няма да промени същината ми, нито на която и да било от нас. Дори да се опита да промени Трите клетви, ще ги има тези, които ще се опълчат, които ще държат на правотата. И тъй, когато ме биеш, биеш Амирлинския трон. А това би трябвало да е достатъчно смешно, за да разсмива и двете ни.
Наказанието продължи и Егвийн прегърна болката, прие я в себе си, прецени, че е несъществена, и нетърпеливо зачака наказанието да свърши.
Имаше още много работа.