Спря в центъра на Сърцето. Някога Каландор беше висял тук, искрящ и лъчист. Кристалният меч сега бе притежание на Кацуан. Дано да не загубеше и него, както се бе провалила с пазенето на мъжкия ай-дам. Всъщност му беше все едно. Каландор беше лошо оръжие. За да го използва, човек трябваше да се подчини на волята на жена. Беше могъщо, но съвсем не толкова могъщо като Чедан Кал. Ключът за достъп бе много по-добър инструмент. Ранд го погали с пръсти, докато оглеждаше мястото, където някога бе висял Каландор.
Това винаги го беше безпокояло. Каландор беше оръжието, упоменато в пророчествата. Каретонският цикъл съобщаваше, че Камъкът няма да падне, докато Каландор не бъде завладян от Преродения Дракон. За някои учени този пасаж означаваше, че мечът никога няма да бъде завладян. Но пророчествата не действаха така — те бяха създадени, за да се изпълнят.
Ранд беше проучил Каретонското пророчество. За жалост, извличането на смисъла му бе все едно да се опиташ да развържеш сто разтега оплетено въже. С една ръка.
Взимането на Меча недосегаем беше едно от първите пророчества, които бе изпълнил. Но дали взимането на Каландор беше безсмислен знак, или важна стъпка? Всички знаеха пророчеството, но малцина задаваха въпроса, който трябваше да е неизбежен. Защо? Защо Ранд трябваше да вземе меча? Дали за да го използва в Последната битка?
Мечът беше по-слаб като ша-ангреал, а Ранд се съмняваше, че е предназначен да се използва просто като меч. Защо пророчествата не упоменаваха за Чедан Кал? С тях той беше прочистил покварата. Ключът за достъп предлагаше на Ранд мощ, далеч надвишаваща онова, което можеше да осигури Каландор, и тази мощ вървеше без обвързване. Статуетката беше свобода, а Каландор бе просто поредният сандък. Но в пророчествата не се споменаваше нищо за Чедан Кал и техните ключове.
За Ранд това беше ужасно, защото пророчествата — в известен смисъл — се оказваха най-здравият и задушаващ сандък от всички. Беше заклещен в тях. Рано или късно щяха да го задушат.
„Казах им…“ — прошепна Луз Терин.
„Какво си им казал?“ — попита Ранд.
„Че планът няма да успее — отвърна много тихо Луз Терин. — Че грубата сила няма да го удържи. Нарекоха плана ми безразсъден, но оръжията, които създадоха, бяха твърде опасни. Твърде плашещи. Никой човек не бива да владее такава Сила…“
Ранд се бореше — с мислите, с гласа, със спомените. Почти нищо не можеше да си спомни за плана на Луз Терин да Запечата затвора на Тъмния. Чедан Кал… за тази цел ли бяха създадени?
Това ли беше отговорът? Грешния избор ли беше направил Луз Терин? Защо тогава в пророчествата не се споменаваше за тях?
Обърна се, за да напусне залата.
— Не пазете повече това място — каза на Бранителите. — Тук няма нищо ценно. Не съм сигурен дали изобщо е имало.
Те изглеждаха стъписани и огорчени като деца, току-що сгълчани от обичния им баща. Но предстоеше война и той нямаше да остави войници, за да пазят една празна стая.
Стисна зъби и отново закрачи по някакъв коридор. Каландор. Къде го беше скрила Кацуан? Знаеше, че е взела стаи в Камъка — отново подлагаше на изпитание волята му да я прогони далече от себе си. Трябваше да направи нещо по въпроса. Да я изхвърли от Камъка може би. Забърза нагоре по каменните стъпала, излезе на друг етаж и продължи да се движи. Ако се спреше, седенето щеше да го подлуди.
Толкова упорито се беше трудил да не им се остави да го оплетат в нишките си, но в крайна сметка пророчествата щяха да се погрижат да направи това, което се очакваше. Бяха по-манипулативни, по-коварни от всяка Айез Седай.
Гневът в него се надигна и се разбушува, готов да избликне. Тихият вътрешен глас затрепери пред бурята. Ранд опря лявата си ръка на стената и наведе глава, стиснал зъби.
— Ще бъда силен — прошепна си. Но гневът не си отиваше. А и защо да си иде? Пограничниците му се опълчваха. Сеанчанците му се опълчваха. Айез Седай се преструваха на покорни пред него, но вечеряха с Кацуан зад гърба му и играеха по свирката й.
Кацуан му се опълчваше най-много от всички. Оставаше близо до него, извърташе смисъла на заповедта му и изопачаваше намеренията му. Той издърпа ключа за достъп и го опипа. Последната битка надвисваше, а той си губеше времето в ходене на срещи с хора, които го оскърбяваха. Тъмния разнищваше Шарката с всеки изминал ден, а заклелите се да бранят границите се криеха във Фармадинг.
Огледа се. Нещо точно в този коридор му изглеждаше познато. Не беше сигурен защо. С нищо не се отличаваше от другите. Килими и гоблени в златно и червено. Пресичащи коридори напред.