Може би не трябваше да остави Пограничниците ненаказани заради непокорството им. Може би трябваше да се върне и да ги научи да се страхуват от него. Но не. Нямаше нужда от тях. Можеше да ги остави за сеанчанците. Армията им можеше да забави враговете му тук, на юг. Може би това щеше да задържи сеанчанците от фланговете му, докато се справи с Тъмния.
Но… дали нямаше начин да спре сеанчанците завинаги? Погледна ключа за достъп в ръката си. Някога се беше опитал да надвие чуждестранните нашественици с помощта на Каландор. Все още не беше разбрал защо е толкова трудно да владее меча: Кацуан бе обяснила каквото знаеше едва след пагубния му щурм. Ранд трябваше да е в Кръг с две жени, за да може безопасно да борави с Меча, който не е меч.
Това бе първият му голям провал като пълководец.
Но сега имаше по-добър инструмент. Най-могъщия инструмент, създаван някога. Никое човешко същество не би могло да държи повече от Единствената сила от това, което бе държал той, когато прочисти сайдин. За изгарянето на Грендал и Натрин бе нужна нищожна част от онова, което можеше да извлече.
Ако насочеше това срещу сеанчанците, щеше да може да тръгне към Последната битка с увереност, без да се притеснява повече какво го дебне зад гърба. Дал им беше шансове. Няколко шанса. Беше предупредил Кацуан, казал й беше, че ще обвърже към себе си Щерката на Деветте луни. По един начин… или по друг.
Скоро щеше да е.
„Там — каза Луз Терин. — Стояхме там.“
Ранд се намръщи. Какво пак бълнуваше лудият? Огледа се. Подът на широкия коридор бе облицован с плочки на червени и черни фигури. По стените бяха накачени гоблени. Ранд с изумление осъзна, че някои от тях изобразяват него: как завзема Камъка, как държи Каландор, как убива тролоци.
„Боят ни със сеанчанците не беше първият ни провал — прошепна Луз Терин. — Не, първият ни провал стана тук. В този коридор.“
Изтощен, след битката с тролоци и мърдраали. Раната на хълбока му пулсира. Камъкът все още кънти от виковете на ранените. Чувството, че би могъл да направи всичко. Всичко.
Застанал над трупа на младо момиче. Просто дете. Каландор блести в ръцете му. Тялото изведнъж потрепери.
Моарейн го беше спряла. Съживяването на мъртвите е непосилно за него, така беше казала.
„Колко съжалявам, че вече не е тук“ — помисли си Ранд. Често се беше отчайвал от нея, но тя — повече от всеки друг — като че ли схващаше най-точно какво се очаква от него. Успяваше да го накара да иска да го направи, дори когато го беше разгневявала.
Ранд се обърна. Моарейн беше права. Не можеше да върне живота на мъртвите. Но много го биваше в това да носи смърт на живите.
— Съберете своите сестри на копието — извика той през рамо на Девите. — Тръгваме на битка.
— Сега ли? — попита едната, — Вече се стъмни!
„Толкова ли дълго съм вървял“? — помисли Ранд изненадано.
— Да. Тъмнината е без значение. Ще направя достатъчно светло.
Опипа с пръсти ключа за достъп. Изпитваше възбуда и ужас едновременно. Веднъж беше изтласкал сеанчанците в океана. Щеше да го направи отново. Сам.
Щеше да ги прогони, да. Поне тези, които останеха живи.
— Вървете! — изрева той на Девите и те затичаха на дълги отскоци по коридора. Какво беше станало със самообладанието му? Ледът бе изтънял напоследък.
Отвори рязко вратата на покоите си и вдигна ръка, за да накара Бранителите на пост пред нея да замълчат. Нямаше настроение да слуша бърборенето им.
Нахлу вътре и се ядоса, щом видя, че стражите са пуснали някого. С гръб към него стоеше непознат, загледан навън през отворените врати на терасата.
— Какво…
Мъжът се обърна. Не беше чужд. Изобщо не беше чужд.
Беше Трам. Баща му.
Ранд залитна стъписан назад. Привидение ли беше това? Някаква извратена уловка на Тъмния? Но не, беше Трам. Добрината в тези очи не можеше да се сбърка с нищо. Макар да беше с цяла глава по-нисък от Ранд, Трам винаги беше изглеждал по-крепък от всичко и всекиго около себе си. Широките му гърди и здравите крака бяха непоклатими не защото бе силен — в пътуванията си Ранд беше срещал много мъже с далеч по-голяма сила. Силата беше преходна. Трам беше истински. Сигурен и стабилен. Само да го гледаш вдъхваше утеха.
Но утехата се сблъска с това, в което Ранд се беше превърнал. Световете му се срещнаха — някогашният човек и човекът, който бе станал — като плисната върху нажежен камък вода. Едното се пръска, другото става на пара.
Трам стоеше колебливо на прага на терасата, огрян от треперливата светлина на двата светилника на стойки в стаята. Ранд разбра колебанието му. Не бяха кръвни баща и син. Кръвният баща на Ранд беше Джандуин, кланов вожд на Таардад Айил. Трам беше просто мъжът, намерил го на склоновете на Драконова планина.