— Аз не хленча…
— Знам. Кралете не хленчат, те разсъждават. — Като че ли цитираше някого, макар Ранд да нямаше представа кого. Странно, Трам се изсмя късо. — Все едно — продължи той. — Ранд, мисля, че можеш да преживееш това. Не мога да си представя, че Шарката няма да ти даде малко мир, предвид службата, която изпълняваш заради всички нас. Но ти си войник, отиващ на война, а първото нещо, което научава един войник, е, че може да умре. Може да нямаш право да избираш задълженията, които ти се дават. Но можеш да избереш защо ги изпълняваш. Защо отиваш на битка, Ранд?
— Защото трябва.
— Това не е достатъчно — отвърна Трам. — Враните да я вземат оная жена! Защо не беше дошла по-рано при мен. Ако знаех…
— Коя жена?
— Кацуан Седай — отвърна Трам. — Тя ме доведе тук, каза, че трябва да ти поговоря. Преди гледах да стоя настрана, защото смятах, че последното, което ти трябва, е баща ти да нагази в нивата ти!
Трам продължи, но Ранд престана да го слуша.
Кацуан. Трам беше дошъл заради Кацуан. Не защото бе видял Нинив и бе използвал възможността. Не защото просто бе поискал да види сина си. А защото беше манипулиран да дойде.
Никога ли нямаше да го остави на мира тази жена!
Чувствата му от това, че вижда Трам, бяха станали толкова силни, че бяха стопили леда. Прекомерната обич бе като прекомерната омраза. И едното, и другото го караха да чувства — нещо, с което не можеше да рискува.
Но беше рискувал. И изведнъж чувството едва не го съкруши. Потрепери и се отдръпна от Трам. Беше ли целият този разговор поредната игра на Кацуан? Беше ли Трам съучастник в това?
— Ранд? — попита Трам. — Съжалявам. Не трябваше да споменавам за Айез Седай. Тя каза, че може да се ядосаш, ако спомена за нея.
— Какво още каза? — настоя Ранд и се обърна рязко. Трам колебливо отстъпи. Вятърът лъхна между тях, светлините на града мигаха като точици далече долу.
— Ами… Каза ми, че трябва да поговоря за младостта ти, да ти напомня за по-добри времена. Мислеше, че…
— Тя си играе с мен! — промълви Ранд, взрян в очите му. — Играе си и с теб. Всички връзват нишките си към мен!
Гневът закипя. Опита се да го затисне, но беше толкова трудно. Къде бе отишъл ледът, покоят? Отчаян, Ранд затърси пустотата. Опита се да излее всички чувства в пламъка на една свещ, както го беше учил Трам, толкова отдавна.
Сайдин чакаше там. Без да помисли, Ранд се вкопчи в него и чувствата, които мислеше, че е оставил, го заляха на порой. Пустотата се разби, но сайдин някак остана, устоя. Той изкрещя, щом гаденето го порази, и хвърли целия си гняв срещу него.
— Ранд — каза Трам намръщено. — Помисли добре…
— Млъкни!!! — изрева Ранд и го събори на пода с поток от Въздух. Бореше се със своя гняв от едната страна и сайдин от другата. Заплашваха да го съкрушат, да го смажат помежду си, да го разкъсат.
Затова трябваше да е силен. Не можеха ли да разберат? Как можеше да се смее човек, изправен срещу такива сили?
— Аз съм Прероденият Дракон! — изрева Ранд на сайдин, на Трам, на Кацуан и на самия Създател. — Няма да съм ваша кукла! — Посочи Трам с ключа за достъп. Баща му лежеше на каменния под. — Праща те Кацуан, уж за да ми покажеш обичта си. Но ти носиш поредната й нишка, за да я затегнеш около гърлото ми! Няма ли да ме оставите на мира, всички?
Беше изгубил контрол. Но му беше все едно. Искаха да чувства. Щеше да чувства тогава! Искаха да се смее? Щеше да се смее, докато те горят!
С рев, изпълнен с ярост към всички тях, запреде нишки на Въздух и Огън. Луз Терин зави в главата му, сайдин се опита да ги унищожи и двамата, а тихият глас в сърцето на Ранд изчезна.
Игла от светлина блесна пред Ранд, изникнала от центъра на ключа за достъп. Сплитовете за белфир се завихриха пред очите му, ключът ставаше все по-ярък, докато извличаше още и още от Силата.
На тази светлина видя лицето на баща си, зяпнало го отдолу.
С ужас.
„Какво правя?!“
Ранд затрепери, сплитът на гибелния плам се разнищи, преди да е успял да го запокити. Залитна назад, ужасен от себе си.