За малко не беше убил баща си. Не по принуда на Семирага този път, нито под влиянието на Луз Терин. Никакви извинения. Никакво обяснение. Той, Ранд ал-Тор, се беше опитал да убие собствения си баща. Беше извлякъл от Силата, направил беше сплитовете и за малко не ги беше хвърлил.
Гневът го бе напуснал, заменен от омерзение. Искал беше да стане твърд. Нужно му беше да стане твърд. Но ето докъде го беше довела твърдостта. Луз Терин можеше да вини лудостта за своите злодеяния. Ранд нямаше нищо. Никакво място, където да се скрие, никакво убежище от самия себе си.
Ебу Дар. Оживен, гъмжащ от хора град, разцепен на две от голямата река. Ранд вървеше по западната страна, през площади с изящни статуи и улици, обрамчени от бели къщи, много от които на по няколко етажа. Често подминаваше биещи се мъже: биеха се е голи юмруци или с ножове и никой не се опитваше да ги разтърве. Дори жените носеха ножове на вратовете си — в обсипани със скъпоценни камъни кании, окачени над роклите с дълбоки деколтета.
Не им обръщаше внимание. Мислеше само за Калайджиите. Калайджиите тук бяха в безопасност, но собственият му баща не беше в безопасност в неговата империя. Приятелите на Ранд се бояха от него. Беше го видял в очите на Нинив.
Хората тук не бяха уплашени. Сред тълпите се движеха сеанчански офицери, с онези техни насекомоподобни шлемове. Хората им отваряха път, но с уважение. Да, простите хора се радваха на стабилността. Всъщност благославяха сеанчанците, че са ги завладели!
Прехвърли канала по един къс мост. По водата лениво се полюшваха малки лодки и лодкарите си подвикваха за поздрав. Като че ли нямаше никакъв ред в плана и устройството на града. Там, където очакваше да види къщи, намираше дюкяни и вместо много еднакви дюкяни да са струпани на едно място — както беше обичайно за повечето градове, — тук бяха пръснати безразборно. От другата страна на моста мина покрай високо бяло градско имение, а точно до него имаше пивница.
Мъж с пъстър копринен елек го блъсна неволно на улицата, след което му поднесе дълго, свръхвежливо извинение. Ранд побърза да го подмине, за да не би мъжът да настоява за дуел.
Тези хора изобщо не изглеждаха потиснати. Нямаше никакво подмолно негодувание. Сеанчанците управляваха много по-добре Ебу Дар, отколкото самият той в Бандар Еваан, и хората тук бяха щастливи — дори процъфтяващи! Разбира се, Алтара — като кралство — открай време не беше много силна. Ранд знаеше от учителите си, че властта на короната никога не се е разпростирала много извън границите на града. До голяма степен същото бе в сила за другите места, завладени от сеанчанците. Тарабон, Амадиция, Равнината на Алмот. Някои бяха по-стабилни от Алтара, други — по-малко, но всички с радост бяха приели сигурността.
Ранд спря и опря гръб на стената на поредното бяло здание, този път налбантски дюкян, и се помъчи да избистри ума си.
Не искаше да мисли за онова, което за малко щеше да направи в Камъка. Не искаше да мисли за онова, което беше направил: заплитането на Въздух и събарянето на Трам, заплашването му, беса.
Не биваше да мисли затова. Не беше дошъл в Ебу Дар, за да се заплесва като селянче. Беше дошъл, за да унищожи враговете си! Те му се опълчваха. Трябваше да бъдат премахнати. За доброто на всички народи.
Но ако извлечеше твърде много сила, какви щети щеше да причини? Колко хора щяха да умрат? И нямаше ли просто да запали маяк за Отстъпниците, както бе направил с пречистването на сайдин?
„Нека дойдат.“ Ранд се изправи. Можеше да ги надвие.
Време беше за удар. Време беше да изгори сеанчанците от земята. Остави тоягата и издърпа ключа от каишката на колана, но не можа да се насили да развие ленената кърпа. Погледна го за миг, след което тръгна отново, забравил тоягата. Колко странно бе усещането, че е просто един от многото. Прероденият Дракон вървеше сред тези хора, а те не го познаваха. За тях Ранд ал-Тор бе някъде далече. Последната битка бе нещо второстепенно спрямо това дали ще могат или не да закарат пилците си на пазара, или дали синът им ще се оправи от кашлицата, или дали могат да си позволят онази хубава копринена дреха, която толкова много искат.
А той щеше да ги унищожи.
„Ще е милост — прошепна Луз Терин. — Смъртта винаги е милост.“