Ранд се взря в кипящата бездна. Беше като пастта на звяр. Отдолу извираше пъклен зной и пепелта кръжеше на парцали нагоре.
Сумрачното небе над него беше загърнато в облаци. Земята изглеждаше навсякъде еднакво далечна и едва видима, като пъстра покривка. Тук зелено петно на гора. Там синя чертица на река. На изток видя малка резка насред далечна река, като лист, понесен от течението. Тар Валон.
Седна и снегът изскърца под тежестта му. Остави ключа за достъп на стръмния склон пред себе си и запреде Въздух и Огън, за да го стоплят.
После отпусна лакти на коленете си и глава на ръцете си, взрян в статуетката на мъжа с глобуса.
Да помисли.
Глава 50
Жили от злато
Задуха вятър. Ранд седеше на върха на света. Запридането на Въздух и Огън бе разтопило, снега около него и бе оголило нащърбената сиво-черна скала. Върхът бе като счупен нокът, щръкнал в небето, а Ранд седеше отгоре му. Доколкото можеше да прецени, това бе самият връх на Драконова планина. Може би най-високата точка на света.
Седеше на малката издатина, ключът за достъп бе на скалата пред него. Въздухът тук бе разреден и му беше трудно да диша, докато не намери начин да запреде Въздух тъй, че да го посгъсти малко около себе си. Също като сплита, който го топлеше, не знаеше как го е направил. Смътно помнеше как Ашмодеан се бе опитвал да го учи на подобен сплит, а той не беше успял да го схване добре. Сега му дойде съвсем естествено. От влиянието на Луз Терин ли беше, или от това, че Единствената сила му ставаше все по-близка и позната?
Зеещата уста на Драконова планина бе на няколкостотин стъпки под него, отляво. Миризмата на пепел и сяра беше остра, дори от толкова далече. Пастта бе почерняла от пепел и червена от разтопената скала и бушуващите огньове.
Все още държеше Извора. Не смееше да го пусне. Последният път, когато бе посегнал към него, бе най-лошият, който помнеше, и той се страхуваше, че гаденето ще го съкруши, ако опита отново.
Беше тук вече от часове. И въпреки това не изпитваше умора. Взираше се в тер-ангреала. И мислеше.
Какво беше той? Какво беше Прероденият Дракон? Символ? Жертвоприношение? Меч, предназначен да унищожава? Засланяща ръка, предназначена да защити?
Кукла, която играе роля, отново и отново?
Изпитваше гняв. Гняв към света, гняв към Шарката, гняв към Създателя, оставил хората да се борят срещу Тъмния без никаква насока. Какво право имаше който и да е от тях да иска живота му?
Добре. Ранд им беше предложил живота си. Много време му беше трябвало, докато приеме своята смърт, но беше сключил своя мир. Не стигаше ли това? Длъжен ли беше да изпитва болка до самия край?
Беше си мислил, че ако стане достатъчно твърд, това ще отнеме болката. Ако не можеше да чувства, нямаше да може да го боли.
Раните в хълбока му запулсираха болезнено. За известно време беше успял да забрави за тях. Но смъртите, които бе причинил, разраняваха душата му. Онзи списък, започващ с Моарейн. Всичко бе започнало да се обърква след нейната смърт. Преди това все още бе имал надежда.
Преди това никога не го бяха поставяли в сандък.
Разбираше какво се иска от него и се беше променил по начин, който смяташе за нужен. Тези промени трябваше да го опазят да не рухне. Да умре, за да защити хора, които не познава? Избран да спаси човечеството? Избран да принуди кралства да се обединят зад него, да унищожи онези, които откажеха да се вслушат? Избран да причини смъртта на хиляди, които се борят в негово име, да трупа душите им на раменете си, бреме, което трябва да понесе? Кой човек можеше да направи тези неща и да съхрани разума си? Единственият начин, който беше видял, бе да откъсне чувствата си и да се превърне в куендияр.
Но се беше провалил. Не беше успял да откъсне чувствата си от себе си. Гласът вътре в него бе толкова малък, но го бодеше като игла и оставяше малки дупки в сърцето му. И най-малките дупки обаче щяха да пуснат кръвта да изтече.
Тези дупки щяха да го изцедят докрай.
Тихия глас вече го нямаше. Беше изчезнал, когато бе хвърлил Трам на пода и едва не го беше убил. Без този глас смееше ли Ранд да продължи? Ако това бе последната останка от стария Ранд — Ранд, който беше вярвал, че знае какво е добро и какво е зло, — какво тогава означаваше мълчанието?
Ранд взе ключа за достъп и се изправи, ботушите изскърцаха в камъка. Беше пладне. Слънцето все още беше скрито зад облаците. Виждаше долу хълмове и гори, езера и села.
— А ако не искам Шарката да продължи? — изкрещя той. Пристъпи до самия ръб на скалата, притиснал ключа за достъп до гърдите си.