Тъй или иначе, тя имаше проблем. Погледна пак листа пред себе си. За всяка жена в Бялата кула беше доказано, че не е Мраколюбка. Всяка жена в списъка на Верин беше отметната. Беше екзекутирана, беше пленена, беше избягала от Бялата кула в деня на издигането на Егвийн, беше взета от сеанчанците или в момента се намираше извън Кулата — и то от доста време. На Сестрите бяха дадени указания да следят за тези жени.
Може би бяха извадили късмет и Отстъпницата се беше оказала една от жените, отвлечени от сеанчанците. Но Егвийн не разчиташе на такъв късмет. Отстъпница нямаше да се остави да бъде похитена толкова лесно. Сигурно беше знаела предварително за самото нападение.
С това в списъка пред нея оставаха три имена. Налася Мерхан, Кафява; Терамина, Зелена; и Джамиля Норсиш, Червена. Всички бяха много слаби в Силата. И всичките бяха пребивавали в Кулата от години. Изглеждаше неправдоподобно Месаана да се е превъплътила в една от тях, и то толкова добре, че хитрината й да е останала незабелязана.
Глождеше я някакво чувство. Предчувствие по-скоро. Или най-малкото опасение. Тези три жени бяха единствените, които можеше да са Отстъпницата. Но и не можеше да са те. Изобщо от това я побиваха тръпки. Дали Месаана все още се криеше в Кулата?
Ако беше така, значи знаеше как да надвие Клетвената палка.
На вратата се почука и след миг тя се открехна.
— Майко? — попита Силвиана.
Егвийн вдигна поглед учудено.
— Помислих си, че може би ще искате да видите нещо — каза Силвиана и влезе. Черната й коса бе грижливо прибрана на кок, червеният шал на Пазителката бе на раменете й.
— Какво?
— Трябва да дойдете.
Обзета от любопитство, Егвийн стана. В гласа на Силвиана нямаше напрежение, тъй че не можеше да е нещо страшно. Двете излязоха от кабинета и заобиколиха външната страна на зданието към Съвета на Кулата. Щом стигнаха до него, Егвийн повдигна вежда. Силвиана я покани с жест да влезе.
Съветът не беше в заседание и столовете бяха празни. В ъгъла върху бели платна бяха нахвърляни зидарски инструменти и група строители с кафяви работни дрехи и бели ризи — с навити ръкави — се бяха струпали пред отвора в стената. Егвийн беше поръчала в отвора да вградят прозорец розетка, вместо да го зазидат изцяло, като възпоминание за времето, когато Бялата кула е била нападната. И като предупреждение това да не се случва повече. Преди да сложат прозореца обаче зидарите заглаждаха страните и подготвяха крепежите на рамката.
Егвийн и Силвиана се плъзнаха безшумно в залата и заслизаха по ниската рампа към пода, пребоядисан подобаващо с цветовете на всичките седем Аджи. Зидарите ги видяха и се отдръпнаха почтително, един свали шапката си и я притисна до гърдите си. Щом стигна до края на залата, точно пред отвора, Егвийн най-сетне видя за какво я е довела Силвиана.
След толкова много време облаците най-после се бяха разкъсали. Бяха се отдръпнали в кръг около Драконовата планина. Слънцето грееше отгоре лъчисто и осветяваше далечния увенчан със сняг зъбер. Зейналата паст и върхът на взривения планински склон бяха окъпани в светлина. Сияйна слънчева светлина за пръв път от много недели. Може би от повече.
— Някои новачки го забелязаха първи, Майко — каза Силвиана до нея. — И вестта се разнесе бързо. Кой би могъл да си помисли, че един толкова малък кръг слънчева светлина ще предизвика такова вълнение? Толкова простичко нещо всъщност. Не е като да не сме го виждали. Но…
Имаше нещо красиво в него. Светлината, струяща надолу в стълб, чиста и силна. Далечна и все пак — удивителна. Беше като нещо забравено, но някак си все пак познато, засияло от някой далечен спомен, за да донесе отново топлина.
— Какво означава? — попита Силвиана.
— Не знам — отвърна Егвийн. — Но гледката ме радва. — Замълча. — Пролуката в облаците е твърде правилна, за да е естествена. Отметни този ден на календарите, Силвиана. Нещо се е случило. Може би след време ще узнаем какво е.
— Да, Майко — промълви Силвиана, загледана през отвора в стената.
Вместо да се върне веднага в кабинета си, Егвийн остана с нея. Имаше нещо утешително в тази далечна светлина, тъй желана и прекрасна. „Бурите скоро ще дойдат — сякаш казваше тя. — Но засега съм тук.“
Тук съм.