„Нали уж говорехме не за «глупавото момиче» Авиенда“ — помисли си тя, но не го изрече, разбира се. Подобни неща не можеше да се кажат на Амис.
— Аз ще се омъжа за него — заяви тя. Тонът й спечели учудения поглед на Амис, но Авиенда го издържа. Всяка Мъдра, изразила се погрешно, заслужаваше да бъде поправена.
— А влагоземката Мин Фаршоу? — попита Амис. — Тя очевидно го обича. Какво ще направиш с нея?
— Тя е моя грижа — отвърна Авиенда. — Ще го уредим някак. Говорила съм с Мин Фаршоу и вярвам, че лесно ще се сработим с нея.
— И с нея ли се каниш да станеш първосестра? — попита Амис с насмешка. Много лека, но насмешка.
— Ще постигнем споразумение, Мъдра.
— А ако не можете?
— Ще го постигнем — заяви твърдо Авиенда.
— А как можеш да си толкова сигурна?
Авиенда се поколеба. Отчасти й се искаше да отвърне на този въпрос с пълно мълчание, да мине бежешком през голите храсти и да не отговори на Амис. Но беше само чирачка и макар да не можеше да бъде принуждавана да говори, знаеше, че Амис ще продължи да я притиска, докато не изтръгне отговора. Надяваше се това да не предизвика твърде много тох от отговора й.
— Знаете ли за виденията на жената Мин? — попита тя.
Амис кимна.
— Едно от тези видения разказва за Ранд ал-Тор и трите жени, които той ще обича. А друго разказва за моите деца от Кар-а-карн.
Нищо повече не каза, а и Амис не настоя. Беше достатъчно. И двете знаеха, че човек може по-лесно да намери Каменно куче, което да отстъпи, отколкото видение на Мин, оказало се погрешно.
От една страна, беше добре да знае, че Ранд ал-Тор ще е неин, макар и да трябваше да го дели. Не изпитваше негодувание към Елейн, разбира се, но Мин… е, Авиенда всъщност не я познаваше. Все едно, видението носеше утеха. Но също така беше тягостно. Авиенда обичаше Ранд ал-Тор, защото тя го беше избрала, не защото й беше предопределено. Разбира се, видението на Мин не гарантираше, че Авиенда всъщност ще може да се омъжи за Ранд, тъй че може би се бе изразила погрешно пред Амис. Да, той щеше да обича три жени и три жени щяха да го обичат, но щеше ли Авиенда да намери начин да се омъжи за него?
Не, бъдещето не беше сигурно и по някаква причина това й донесе утеха. Може би трябваше да се безпокои, но не изпитваше безпокойство. Щеше да си върне честта и след това щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор. Може би той щеше да умре скоро след това, но може би щеше да последва някоя засада и тя да падне от стрела в същия ден. Притеснението не решаваше нищо.
Тох обаче беше друга работа.
— Грешно се изразих, Мъдра — каза Авиенда. — Намекнах, че според видението ще се омъжа за Ранд ал-Тор. Това не е вярно. Ние трите ще го обичаме и макар това да предполага женитба, не го зная със сигурност.
Амис кимна. Нямаше никакъв тох. Авиенда се беше поправила достатъчно бързо. Това беше добре. Нямаше да добави още срам към онова, което вече си бе заслужила.
— Много добре — каза Амис, гледаше право напред. — Сега да обсъдим днешното ти наказание.
Авиенда се поотпусна. Значи все още имаше време да открие какво е сгрешила. Влагоземците често като че ли се объркваха от айилските порядки с наказанието, но влагоземците не разбираха много от честта. Честта не идваше от това, че те наказват, а от приемането на наказание и убеждението, че то възстановява честта. Това беше душата на тох — доброволното самоунижение, за да възстановиш онова, което е било изгубено. За нея беше странно, че влагоземците не могат да го разберат. Всъщност странното беше, че те не следваха джи-е-тох инстинктивно. Защото какво е животът без чест?
Амис, съвсем правилно, нямаше да й каже какво е сгрешила. Тя обаче нямаше да постигне успех, като търси отговора сама, и щеше да й донесе по-малко срам, ако го откриеше в разговор.
— Да — заговори Авиенда предпазливо. — Трябва да бъда наказана. Времето, което прекарах в Кемлин, ме застраши да стана слаба.
— Не си по-слаба, отколкото беше, докато носеше копията, момиче — изсумтя Амис. — Дори си станала малко по-силна според мен. Времето ти с твоята първосестра беше важно за теб.
Значи не беше това. Когато Доринда и Надийр бяха дошли да я вземат, бяха казали, че трябва да продължи обучението си като чирачка. Но в същото време, откакто айилците бяха тръгнали за Арад Доман, не й бяха давали никакви уроци. Назначаваха я да носи вода, да кърпи шалове и да поднася чай. Даваха й всевъзможни наказания с малко обяснение какво е сгрешила. А когато направеше нещо очевидно — например да отиде на разузнаване, след като не би трябвало, — суровостта на наказанието винаги беше по-голяма, отколкото заслужаваше нарушението.
Беше почти все едно, че това, което Мъдрите искаха тя да научи, е самото наказание, но не можеше да е това. Тя не беше някаква влагоземка, та да трябва да бъде учена на пътищата на честта. Каква полза можеше да има от постоянното и необяснено наказание, освен да я предупреди за някакво тежко прегрешение, което е направила?
Амис посегна и отвърза нещо, което висеше на кръста й. Вълнена торбичка, голяма колкото юмрук.
— Решихме — заговори тя, — че сме били твърде небрежни с обучението ти. Времето е ценно и няма вече място за деликатност.
Авиенда прикри изненадата си. Досегашните й наказания да са били деликатни?
— Така че — продължи Амис и й подаде торбичката — сега ще вземеш това. Вътре има семена. Някои са черни, други са кафяви, други — бели. Тази вечер, преди да заспим, ще отделиш цветовете, после ще преброиш колко са от всеки цвят. Ако сгрешиш, ще ги смесим и ще започнеш отново.
Авиенда неволно зяпна и едва не се препъна. Носенето на вода беше необходима работа. Кърпенето на дрехи беше необходима работа. Готвенето беше работа, особено след като с малката авангардна група не бяха взети никакви гай-шайн.
Но това… това беше безполезна работа! Беше не само неважна, беше безсмислена. Беше от наказанията, запазени само за най-упоритите или най-неприличните хора. Беше почти… почти все едно, че Мъдрите я наричаха да’цанг!
— Очи на Заслепителя на зрака — прошепна тя, докато се мъчеше да не се препъне. — Какво съм направила?
Амис само я изгледа и Авиенда извърна поглед. И двете знаеха, че тя всъщност не иска отговор на този въпрос. Взе мълчаливо торбичката. Най-унизителното наказание, което й бяха налагали.
Амис се отдели от нея и затича с другите Мъдри. Авиенда се отърси от вцепенението си и решимостта й се върна. Грешката й явно бе по-дълбока, отколкото си беше мислила. Наказанието на Амис беше знак за това, намек.
Отвори торбичката. Вътре имаше три празни торбички от алгоде, за да събере в тях различните семена — хиляди мънички семенца. Това наказание бе замислено да бъде видяно, замислено да й донесе срам. Каквото и да беше направила, беше оскърбително не просто за Мъдрите, а за всички около нея, дори те — като самата Авиенда — да не го знаеха.
Което всъщност означаваше само, че трябва да е още по-твърда.