Беше почти все едно, че това, което Мъдрите искаха тя да научи, е самото наказание, но не можеше да е това. Тя не беше някаква влагоземка, та да трябва да бъде учена на пътищата на честта. Каква полза можеше да има от постоянното и необяснено наказание, освен да я предупреди за някакво тежко прегрешение, което е направила?
Амис посегна и отвърза нещо, което висеше на кръста й. Вълнена торбичка, голяма колкото юмрук.
— Решихме — заговори тя, — че сме били твърде небрежни с обучението ти. Времето е ценно и няма вече място за деликатност.
Авиенда прикри изненадата си. Досегашните й наказания да са били деликатни?
— Така че — продължи Амис и й подаде торбичката — сега ще вземеш това. Вътре има семена. Някои са черни, други са кафяви, други — бели. Тази вечер, преди да заспим, ще отделиш цветовете, после ще преброиш колко са от всеки цвят. Ако сгрешиш, ще ги смесим и ще започнеш отново.
Авиенда неволно зяпна и едва не се препъна. Носенето на вода беше необходима работа. Кърпенето на дрехи беше необходима работа. Готвенето беше работа, особено след като с малката авангардна група не бяха взети никакви гай-шайн.
Но това… това беше безполезна работа! Беше не само неважна, беше безсмислена. Беше от наказанията, запазени само за най-упоритите или най-неприличните хора. Беше почти… почти все едно, че Мъдрите я наричаха да’цанг!
— Очи на Заслепителя на зрака — прошепна тя, докато се мъчеше да не се препъне. — Какво съм направила?
Амис само я изгледа и Авиенда извърна поглед. И двете знаеха, че тя всъщност не иска отговор на този въпрос. Взе мълчаливо торбичката. Най-унизителното наказание, което й бяха налагали.
Амис се отдели от нея и затича с другите Мъдри. Авиенда се отърси от вцепенението си и решимостта й се върна. Грешката й явно бе по-дълбока, отколкото си беше мислила. Наказанието на Амис беше знак за това, намек.
Отвори торбичката. Вътре имаше три празни торбички от алгоде, за да събере в тях различните семена — хиляди мънички семенца. Това наказание бе замислено да бъде видяно, замислено да й донесе срам. Каквото и да беше направила, беше оскърбително не просто за Мъдрите, а за всички около нея, дори те — като самата Авиенда — да не го знаеха.
Което всъщност означаваше само, че трябва да е още по-твърда.
Глава 4
Свечеряване
Гавин гледаше как слънцето прогаря облаците на запад до смърт с последните си гаснещи лъчи. Мъгла от вечен сумрак държеше самото слънце забулено. Също както скриваше звездите от погледа му нощем. Днес облаците бяха неестествено високо. Често пъти върхът на Драконова планина оставаше скрит в облачни дни, но тази гъста сива мъгла бе толкова високо, че през повечето време едва докосваше разядения, прекършен връх.
— Хайде да ги ударим — изшепна Джисао, присвит до Гавин на билото на хълма.
Гавин извърна очи от залеза и загледа селцето долу. Трябваше да е затихнало, освен може би някой стопанин да проверява стоката си, преди да се е прибрал. Трябваше да е притъмняло и само тук-там в прозорците да горят свещи, докато хората довършват вечерята си.
Но не беше тъмно. Не беше тихо. Селото беше огряно от разпалени факли, понесени от десетина яки мъже. На тази светлина от факлите и на светлината на изтляващото слънце можеше да различи, че всички са облечени в невзрачна униформа в кафяво и черно. Не можеше да види тризвездния знак на униформите им, но знаеше, че е там.
Последните закъснели се измъкваха от домовете си уплашени и притеснени и се събираха с другите на препълнения с хора площад. Посрещаха с неохота въоръжената сила. Жените притискаха децата до себе си, мъжете държаха главите си чинно наведени. „Не искаме неприятности“ — говореха стойките им. Несъмнено бяха чули от другите села, че тези нашественици се държат почтено. Войниците плащаха стоките, които взимаха, а младите мъже не бяха притискани да служат — макар че не ги връщаха също така. Доста странна нашественическа армия, наистина. Само че Гавин знаеше какво си мислят хората. Тази армия се водеше от Айез Седай, а кой може да каже какво е странно или нормално, когато са замесени Айез Седай?
Точно с този патрул нямаше Сестри, слава на Светлината. Войниците вежливо, но строго строиха селяните в редици. След това двама влязоха във всяка къща и плевник, за да огледат. Нищо не взимаха и нищо не чупеха. Всичко бе много изрядно и добронамерено. Гавин само дето не чу как офицерът се извинява на селския кмет.
— Гавин? — попита Джисао. — Преброих само десетима. Ако пратим отделението на Родик да подходи от север, ще ги отрежем от двете страни и ще ги смажем. Вече става достатъчно тъмно и няма да ни видят, че се приближаваме. Можем да ги разбием, без дори да запотим конете.