— Пратете вестоносец — каза Ранд на войника и нервно прибра писмото. — Дарлин да продължи с набора. Искам да запише всеки тайренец, годен да държи меч, и или да го обучи за бой, или да го прати на работа в ковачниците. Последната битка е близо. Много близо.
— Слушам, милорд Дракон — отвърна войникът и отдаде чест.
— Кажете му, че ще пратя Аша’ман, когато поискам да тръгне — добави Ранд. — Все още смятам да го използвам в Арад Доман, но първо трябва да видя какво са открили айилците.
Войникът пак отдаде чест и тръгна. Ранд се обърна към Морския народ. Една жена пристъпи към него.
— Корамуур. — Беше Харайн, чаровна жена на средна възраст вече, с бели кичури в косата. Блузата й беше яркосиня, достатъчно ярка, за да впечатли и Калайджия, и носеше впечатляващи пет пръстена на всяко ухо, както и златна верижка от носа с нанизани на нея златни медальончета.
— Не очаквах да дойдеш да ни посрещнеш лично — продължи Харайн.
— Имам към теб въпроси, които не могат да чакат.
Харайн се стъписа. Беше посланичка на Морския народ при Корамуур, тяхното име за Ранд. Бяха ядосани на Ранд заради неделите, които беше прекарал без пазачка от Морския народ — беше обещал да държи при себе си една непрекъснато, — и въпреки това Логаин бе споменал за колебанието им да върнат Харайн. Защо беше това? Дали беше получила по-висок ранг, който да я прави твърде важна, за да служи на него? Можеше ли някой да е твърде важен, за да служи на Корамуур? Много неща около Морския народ не му бяха ясни.
— Ще отговоря, ако мога — отвърна Харайн предпазливо. Зад нея носачи прехвърляха останалите й вещи през портала. Флин стоеше от другата страна и го задържаше отворен.
— Добре — каза Ранд и закрачи напред-назад пред нея, докато говореше. Понякога се чувстваше толкова уморен — уморен почти до костите, — че знаеше, че трябва да не спира да се движи. Изобщо да не спира. Спреше ли, враговете му щяха да го намерят. Или това, или собственото му изтощение, душевно, както и физическо, щеше да го смаже.
— Кажи ми следното — настоя той, докато крачеше. — Къде са корабите, които ми бяха обещани? Хората на Доман гладуват, докато зърното на изток гние. Логаин каза, че сте се съгласили с исканията ми, но не съм видял нищо от корабите ви. Вече няколко недели!
— Нашите кораби са бързи — заговори тя сприхаво, — но и разстоянията са дълги, а и трябва да минаваме през води, контролирани от Сеанчан. Патрулите на нашествениците са изключително усърдни и нашите кораби в няколко случая бяха принудени да обръщат и да бягат. Нима очакваше, че ще можем да ти докараме храната мигновено? Може би удобството на тези портали те е направило нетърпелив, Корамуур. Ние трябва да се съобразяваме с реалностите на корабоплаването и войната, та дори ти да не го правиш.
Тонът й намекваше, че в този случай той трябва да се съобразява с реалностите.
— Искам резултати — каза Ранд и поклати глава. — Искам да няма забавяния. Знам, че не обичате да ви принуждават за нищо, но няма да търпя забавяне, за да ми доказвате свободомислието си. Хора умират заради бавенето ви.
Харайн го изгледа все едно я е ударил през лицето.
— Разбира се, Корамуур не намеква, че не искаме да спазим Сделката си.
Морският народ бяха упорити и горди, а Надзорниците на вълните — повече от всички. Бяха като цяла пасмина Айез Седай. Ранд се поколеба. „Не бива да я обиждам само защото съм изнервен заради други неща.“
— Не — заяви той. — Не намеквам това. Кажи ми, Харайн, много ли беше наказана заради участието си в споразумението ни?
— Увесиха ме за глезените и ме биха с камшик, докато не можех да пищя повече. — Щом думите излязоха от устата й, очите й се разшириха от изненада. Често, повлияни от естеството му на тавирен, хората казваха неща, които нямаха намерение да признават.
— Толкова сурово? — попита Ранд, искрено изненадан.
— Не беше толкова зле, колкото можеше да бъде. Запазвам си положението на Надзорница на вълните на моя клан.
Но беше явно, че е изгубила много достойнство, че е накърнила тох, или както там проклетият Морски народ наричаше честта. Дори когато го нямаше, Ранд причиняваше болка и страдание!
— Радвам се, че се върна — промълви той. Без усмивка, но с по-мек тон. Това бе най-доброто, което можеше да направи. — Впечатлен съм от благоразумието ти, Харайн.
Тя кимна благодарно.
— Ще спазим своята Сделка, Корамуур. Не бива да се опасяваш.
Той се сети още нещо, един от въпросите, за които всъщност бе дошъл да я попита.
— Харайн. Искам да ти задам един деликатен въпрос за твоя народ.