— Никога не ме е бивало много в правенето на портали — продължи Флин. — Не съм като Андрол. Трябваше да…
— Флин — прекъсна го Ранд. — Спри.
Деймир Флин се изчерви.
— Извинявам се, милорд Дракон.
Кореле до него се засмя и го потупа по рамото.
— Не му обръщай внимание, Деймир — каза с напевния си мурандийски говор. — Цяла сутрин е навъсен като зимен облак.
Ранд я изгледа сърдито, но тя само се усмихна добродушно. Независимо какво мислеха Айез Седай за преливащите мъже изобщо, тези, които бяха взели Аша’ман за свои Стражници, се отнасяха към тях грижовно като майки към децата си. Тази жена беше обвързала един от мъжете му, но това не променяше факта, че Флин все пак беше един от мъжете му. Аша’ман първо и преди всичко, Стражник — чак след това.
— Ти какво мислиш, Елза? — каза Ранд, като се извърна от Кореле към другата Айез Седай. — За покварата и за казаното от Харайн?
Кръглоликата жена се поколеба. Крачеше с ръце зад гърба, тъмнозелената й рокля бе обшита със съвсем малко везмо.
— Щом милорд казва, че покварата е прочистена — заговори тя предпазливо, — то определено е нередно да изразявам съмнение там, където други могат да чуят.
Ранд направи гримаса. Отговор точно като от Айез Седай. Клетва или не, Елза си правеше каквото си иска.
— О, ние и двете бяхме при Шадар Логот — обади се Кореле. — Видяхме какво направи, Ранд. Освен това мога да усетя мъжката сила през скъпия ми Деймир, когато свързваме. Тя наистина е променена. Покварата е изчезнала. Чиста като слънчева светлина е, макар че преливането на мъжката половина все още го усещам като борба с лятна вихрушка.
— Да — заговори Елза. — Но трябва да разберете колко трудно ще е за другите да го повярват, лорд Дракон. През Времето на лудостта са били нужни десетилетия, докато хората приемат, че мъжете Айез Седай са обречени да полудеят. Вероятно ще им трябва повече време да преодолеят недоверието си, след като е било насаждано толкова дълго.
Ранд стисна зъби. Бяха стигнали до малък хълм, на който бе издигната дървена платформа — стрелкова кула за мятане на стрели над вала.
Ранд спря на върха и Девите го обкръжиха. Той загледа салдейския лагер и спретнатите му редици шатри.
Това ли само щеше да остави на света? Прочистена поквара и въпреки това все още мъже, които ги убиват или пращат в изгнание заради нещо, което не могат да избегнат? Беше привързал към себе си повечето народи. И все пак знаеше, че колкото по-здраво стяга човек една бала, толкова по-рязко ще изплющят връзките, щом ги прережат. Какво щеше да стане, след като той умреше? Войни и разруха, по-лоши и от тези по време на Разрушението? Тогава не бе успял да ги предотврати, защото лудостта му и скръбта от смъртта на Илиена го бяха погълнали. Можеше ли този път да ги спре? Имаше ли избор?
Той беше тавирен. Шарката се огъваше и оформяше около него. И все пак бе научил едно нещо от това да си крал: колкото повече власт печелиш, толкова по-малко контрол имаш над собствения си живот. Дългът наистина бе по-тежък от планина: властваше над действията му толкова често, колкото и пророчествата. Или двете бяха едно и също? Дълг и пророчество? Естеството му на тавирен и мястото му в историята? Можеше ли да промени живота си? Можеше ли да остави света по-добър в замяна на своята смърт, вместо да обрече народите на мъки и опустошение?
Гледаше лагера, забързаните по задачите си мъже, конете, които душеха земята да намерят туфи зимна трева, неопасана все още до корените. Макар да беше заповядал тази войска да пътува необременена, в лагера все пак имаше цивилни. Жени да помагат с готвенето и прането, ковачи и сарачи да се грижат за коне и снаряжение, млади момчета да разнасят съобщения или да носят оръжия. Салдеа беше Гранична земя и битката беше начин на живот за този народ.
— Завиждам им понякога — прошепна Ранд.
— Милорд? — попита Флин.
— На войниците — каза Ранд. — Правят каквото им се каже, работят всеки ден под заповеди. Строги заповеди най-често. Но заповеди или не, тези хора са по-свободни от мен.
— От вас ли, милорд? — каза Флин и потърка набръчканото си лице с костелив старчески пръст. — Вие сте най-могъщият жив мъж! Вие сте тавирен. Дори Шарката се подчинява на волята ви, мене ако питате!
Ранд поклати глава.
— Не е така, Флин. Тези хора там… всеки от тях може просто да яхне коня си и да си тръгне. Да избяга, ако поиска. Да остави битката за други.
— Познавал съм доста салдейци през живота си, милорд — каза Флин. — Простете, но се съмнявам, че някой от тях би направил това.