— Но биха могли — каза Ранд. — Възможно е. Въпреки всичките им закони и клетви те все пак са свободни. Колкото до мен, изглежда все едно, че мога да правя каквото пожелая, но съм вързан толкова здраво, че връзките се врязват в плътта ми. Моята власт и влияние са безсмислени срещу съдбата. Свободата ми е само илюзия, Флин. И затова им завиждам. Понякога.
Флин явно не знаеше какво да каже.
„Всички правим каквото трябва — върна се в паметта на Ранд гласът на Моарейн от миналото. — Както Шарката повели. За някои има повече свобода, отколкото за други. Няма значение дали избираме, или сме избрани. Каквото трябва да бъде, трябва да бъде.“
Беше разбрала. „Опитвам се, Моарейн. Ще направя каквото трябва.“
— Милорд Дракон! — разнесе се нечий глас, Ранд се обърна и видя един от съгледвачите на Башийр, млад тъмнокос мъж, да бърза нагоре по хълма. Девите предпазливо го пропуснаха да се приближи.
— Милорд — каза задъхано съгледвачът, след като отдаде чест. — В околностите на лагера има айилци. Видяхме трима да цепят през дърветата на половин миля надолу по склона.
Девите веднага задвижиха ръцете си и заговориха на тайния си език на жестовете.
— Някой от тези айилци махна ли ви с ръка, войник? — попита сухо Ранд.
— Милорд? — попита младежът. — Защо да ни маха?
— Те са айилци. Щом сте ги видели, значи са искали да ги видите — а това означава, че са съюзници, не врагове. Уведоми Башийр, че скоро ще се срещнем с Руарк и Баел. Време е да се подсигури Арад Доман.
Или може би беше време да се унищожи. Понякога беше трудно да се разбере кое от двете.
Мерайз заговори:
— Плановете на Грендал. Кажи ми отново какво знаеш за тях.
Високата Айез Седай — от Зелената Аджа, като самата Кацуан — гледаше строго. Бе скръстила ръце под гърдите си. Отстрани в черната й коса бе пъхнат сребърен гребен.
Тарабонката беше добър избор за водене на разпита. Или поне най-добрият, с който разполагаше Кацуан. Мерайз не показваше ни най-малко притеснение от това, че е толкова близо до едно от най-страшните същества в цялото мироздание, и беше неумолима в разпита си. Дори малко прекаляваше в усилията си да покаже колко е строга. С начина например, по който беше прибрала толкова стегнато косата си в кок, и с начина, по който се перчеше със своя Стражник Аша’ман.
Стаята бе на втория етаж на доманския чифлик на Ранд ал-Тор. Някогашна спалня, сега тя бе опразнена от почти всички мебели. На поръсения с пясък под нямаше дори черга. Всъщност единствената мебел беше грубият стол, на който седеше Кацуан.
Кацуан отпи глътка чай. Излъчваше безкрайна невъзмутимост и самообладание. Това беше важно, особено ако човек изобщо не се чувства толкова невъзмутим. В този момент например на Кацуан й се искаше да строши чашата с пръсти и поне цял час след това да тъпче чирепите по пода.
Отново отпи.
Източникът на безсилието й — и обектът на разпитването на Мерайз — висеше във въздуха, задържан с главата надолу от сплитове на Въздух, с ръце, стегнати зад гърба. Пленничката имаше къса леко къдрава коса и тъмна кожа. Лицето й не отстъпваше на това на Кацуан по спокойствие и сдържаност въпреки обстоятелствата, в които се намираше. Беше облечена в проста бяла рокля — полите бяха стегнати около краката й със сплит Въздух, за да не паднат върху лицето й, — вързана и заслонена, но гледаше така, все едно тя държи положението под контрол.
Мерайз стоеше пред нея. Наришма, единственият друг в стаята, се беше подпрял на стената.
Самата Кацуан не водеше разпита. Засега. Това, че бе оставила друга да го води, й даваше предимство. Даваше й възможност да мисли и да планира. Извън стаята Ериан, Сарийн и Несуне държаха щита на пленничката. Цели три. Тоест две повече от смятаното обикновено за необходимо.
С Отстъпничка не можеше да се рискува.
Пленничката им беше Семирага. Чудовище, за което мнозина мислеха, че е просто легенда. Кацуан не знаеше колко от историите, разправяни за тази жена, са верни. Знаеше, че Семирага не е лесна за плашене, изнервяне или манипулиране. И това беше проблем.
— Е? — настоя Мерайз. — Чу въпроса ми. Имаш ли отговор?
Семирага я изгледа, после заговори. Гласът й бе изпълнен с ледено презрение.
— Знаеш ли какво става с човек, когато кръвта му се смени с нещо друго?
— Не те пи…
— Умира, разбира се — каза Семирага, думите й режеха като нож. — Смъртта често идва мигновено, а бързата смърт не представлява голям интерес. С експерименти открих, че някои разтвори могат да заменят кръвта по-ефективно, като позволяват на субекта да поживее още малко след трансфузията.