Всеки, който твърдеше, че старостта му е донесла търпение, беше или лъжец, или оглупял от старост.
— Тя може и ще бъде прекършена — повтори Кацуан. — Няма да позволя лице, което знае сплитове от Приказния век, просто да се измъкне и да умре. Ще изтръгнем всяка трошица знание от мозъка на тази жена, дори да се наложи да обърнем някои от собствените й „творчески“ сплитове срещу нея.
— Ай-дам! Ако лорд Дракона ни беше позволил да го използваме на нея… — Мерайз хвърли поглед към Семирага.
Ако Кацуан изобщо някога беше изкушавана да наруши думата си, то беше сега. Да стегне ай-дам на врата на тази жена… но не, да принудиш някоя да говори с ай-дам, означаваше да приложиш болка. Беше същото като изтезание, а Ранд ал-Тор бе забранил изтезанията.
Семирага беше затворила очи срещу светлините на Кацуан, но лицето й беше сдържано, овладяно. Какво ставаше в ума на тази жена? Дали чакаше избавление? Дали си мислеше да ги принуди да я екзекутират, за да избегне истинско мъчение? Дали наистина допускаше, че може да се спаси и след това да отмъсти на Айез Седай, които я разпитваха?
Вероятно последното… а беше трудно да не изпиташ поне малко опасение. Тази жена знаеше за Единствената сила неща, които не бяха оцелели дори в легенди. Три хиляди години бяха много, много дълго време. Можеше ли Семирага да пробие щит по някакъв начин? Ако можеше, защо вече не го беше направила? Кацуан нямаше да е съвсем спокойна, докато не намери поне малко чай от вилняк.
— Можеш да пуснеш сплитовете си, Кацуан — каза Мерайз. — Вече се овладях. Боя се, че ще се наложи да я увесим през прозореца за малко, както казах. Може би ако я заплашим с болка… Тя няма как да знае за глупавите изисквания на ал-Тор.
Кацуан освободи сплитовете, които държаха кълбата светлина пред очите на Отстъпничката, но без да пуска щита от Въздух, който й пречеше да чува. Очите на Семирага рязко се отвориха и бързо намериха Кацуан. Да, Отстъпничката знаеше кой командва тук. Двете сплетоха погледи.
Мерайз продължи да разпитва за Грендал. Ал-Тор мислеше, че другата Отстъпничка може да е някъде в Арад Доман. Кацуан много повече се интересуваше от други въпроси, но Грендал беше приемливо начало.
Семирага мълчеше и Кацуан неволно се замисли за ал-Тор. Момчето се беше съпротивлявало на поученията й толкова упорито, колкото Семирага се съпротивляваше на разпитването. О, да, беше научил някои дреболии — как да се отнася към нея с известен респект, как поне да имитира вежливост. Но нищо повече.
Кацуан мразеше да признава провал. А това не беше провал все още, но почти. Момчето беше предопределено да унищожи света. И може би да го спаси също. Първото беше неизбежно; второто — условно. Можеше да й се иска двете да разменят местата си, но пожеланията бяха горе-долу толкова полезни, колкото монети, издялани от дърво. Можеш да нарисуваш каквото си искаш на тях, но си остават от дърво.
Стисна зъби и изтласка момчето от ума си. Трябваше да наблюдава Семирага. Всичко, което кажеше Отстъпничката, можеше да е някаква податка.
Как обаче да прекършиш една от най-могъщите жени, живели някога? Жена, извършила неизброими жестокости във времената на чудеса, преди дори Тъмният да бъде освободен? Докато се взираше в черните й като оникс очи, Кацуан осъзна нещо. Забраната на ал-Тор да се наранява Семирага беше безсмислена. Те не можеха да прекършат тази жена с болка. Семирага беше великият мъчител на Отстъпниците, жена, посветила се на смъртта и агонията.
Не, нямаше да я прекършат така, дори ако им беше позволено. Докато се вглеждаше в тези очи, Кацуан си помисли, че вижда в тях нещо от самата себе си. Старост, лукавство и непоколебимост.
Значи това поставяше въпрос за самата нея. Ако й се възложеше, как щеше да постъпи Кацуан, за да прекърши самата себе си?
Идеята бе толкова смущаваща, че тя изпита облекчение, когато след малко дойде Кореле и прекъсна разпита. Тъничката усмихната мурандийка беше вярна на Кацуан и задължението й беше да наблюдава ал-Тор този следобед. Вестта, донесена от Кореле — че ал-Тор скоро ще се срещне с айилските вождове — сложи край на разпита и трите Сестри, които поддържаха щита, влязоха и поведоха Семирага към стаята, където щяха да я вържат и да запушат устата й с потоци Въздух.
Кацуан тръсна глава. Семирага бе само началната сцена за деня. Време беше да се заеме с момчето.
Глава 6
Когато се топи желязото