Туран закашля отново и кимна.
— Да. Но градът беше празен. Как вкара войска в него?
— Съгледвачите във въздуха — отвърна Итуралд — Не могат да видят вътре в сградите.
— Заповядал си на войниците си да се крият толкова дълго?
— Да. На смени, за да може малка част от тях всеки ден да работи на нивите.
Туран поклати глава невярващо, после каза:
— Разбираш какво си направил. — В гласа му нямаше и намек за заплаха. Всъщност имаше нещо като възхищение. — Върховна лейди Сурот никога няма да приеме този провал. Тя ще трябва вече да те разбие, поне за да опази достойнството си.
— Знам — каза Итуралд и се изправи. — Но не мога да ви изтласкам, като ви атакувам в укрепленията ви. Трябваше вие да дойдете при мен.
— Не разбираш колко сме много… — почна Туран. — Това, което ти унищожи днес, беше само полъх в сравнение с бурята, която вдигна. Достатъчно мои хора се спасиха днес, за да разкажат за хитростите ти. Те няма да подействат повече.
Беше прав. Сеанчанците се учеха бързо. Итуралд беше принуден да прекрати набезите си в Тарабон заради бързата им реакция.
— Знаеш, че не можеш да ни надвиеш — промълви Туран. — Виждам го в очите ти, велики капитане.
Итуралд кимна.
— Защо тогава? — попита Туран.
— Защо враните летят? — на свой ред попита Итуралд.
Туран закашля немощно.
Итуралд наистина знаеше, че не може да спечели войната срещу сеанчанците. Странно, всяка негова победа го правеше все по-убеден в неизбежното му поражение. Сеанчанците бяха умни, добре снаряжени и много дисциплинирани. Нещо повече — бяха упорити.
Самият Туран трябваше да е разбрал, че е обречен, още в мига, в който портите се бяха отворили. Но не се беше предал. Беше се сражавал докрай. Туран разбираше, че понякога поражението не си струва цената. Беше приел смъртта, но един войник може да претърпи и много по-лош край. Да предадеш отечеството си на нашественици… е, Итуралд не можеше да направи това. Дори да не беше възможно да спечели борбата.
Правеше това, което трябваше да се прави, когато трябваше да се прави. А точно сега Арад Доман трябваше да се бори. Щяха да загубят, но децата им винаги щяха да знаят, че бащите им не са се предали. Тази съпротива щеше да е важна след сто години, когато дойдеше въстание. Ако дойдеше.
Итуралд се изправи, готов да се върне при чакащите го войници.
Туран посегна към меча си. Итуралд се поколеба.
— Ще го направиш ли? — попита Туран.
Итуралд кимна и извади меча си от ножницата.
— За мен беше чест — промълви Туран и затвори очи. Миг след това мечът на Итуралд — белязан със знака на чаплата — отнесе главата му. Мечът на самия Туран също носеше чапла, едва видима на полуиздърпаното острие. Жалко, че двамата не бяха успели да ги кръстосат… макар че в известен смисъл през последните няколко недели бяха правили точно това, в друг мащаб.
Итуралд почисти меча си и го хлъзна в ножницата. Измъкна меча на Туран и го заби в земята до падналия генерал. След това се метна на коня си, кимна на вестоносеца и пое обратно през загърнатото в сенки поле от трупове.
Гарваните бяха започнали пира си.
— Опитах се да прелъстя някои от слугите и дворцовите стражи — каза тихо Леане, седеше до решетките на килията си. — Но е трудно. — Усмихна се на Егвийн, която седеше на столче пред килията. — Някак не се чувствам особено изкусителна напоследък.
Егвийн отвърна с кисела усмивка. Разбираше я. Леане носеше същата рокля, с която я бяха пленили, и не я беше прала оттогава. Всяка трета сутрин я сваляше и я почистваше в умивалника със сутрешното ведро вода — след като се измиеше с влажен парцал. Но без сапун не можеше да направи нищо повече. Сплиташе косата си, за да изглежда малко по-спретнато, но нищо не можеше да направи с изпочупените си и изгризани нокти.
Леане въздъхна, замислена за дългите сутрини, през които трябваше да стои в ъгъла на килията, съвсем гола, докато чакаше роклята и долната й риза да изсъхнат. Това, че беше доманка, още не означаваше, че обича да се показва без нищо по себе си. Правилното съблазняване изискваше умение и деликатност. Голотата нямаше нужда и от двете.
Килията й изобщо не беше лоша като за килия — имаше си легло, храна, вода и нощно гърне, което се сменяше ежедневно. Но никога не я пускаха навън и винаги я пазеха две Сестри, които я държаха заслонена. Единствената, която я посещаваше — освен онези, които се опитваха да изтръгнат сведения, свързани с Пътуването, — беше Егвийн.
Амирлин замислено седеше на столчето си. Да, тя беше Амирлин. Невъзможно беше да мисли другояче за нея. Как можеше едно толкова младо дете да се е научило толкова бързо? Този изправен гръб, това съсредоточено изражение. Самообладанието не говори толкова за силата, която имаш, колкото за силата, която внушаваш, че имаш. Същото като да се оправяш с мъжете всъщност.