— Вешир — заговори Реналд и се захвана отново с работата си, — ти си ратай в тази ферма от… колко, петнайсет години вече, нали? Ти си първият, когото наех. Добре ли се отнасях с тебе и с другите?
— Добър беше с мен — отвърна Вешир. — Но да ме изгори дано, Реналд, никога досега не си решавал да напуснеш фермата! Тия посеви, на прах ще изсъхнат, ако ги оставим. Това не ти е южняшка мокра ферма. Как можем просто да я оставим и да заминем?
— Защото и да не заминем, ще е все едно дали сме сели, или не.
Вешир се намръщи.
— Синко — рече Реналд, — ще направиш каквото аз кажа, и толкова. Иди довърши събирането на стоката.
Вешир се поядоса, но се подчини. Добър мъж беше, макар и луда глава.
Реналд издърпа острието от жарта, металът се беше нажежил до бяло. Положи го върху малката наковалня и започна да бие с чука. Екът на метала бе сякаш по-силен, отколкото трябваше да е. Кънтеше като трясък на гръмотевица и звуците се сливаха. Сякаш всеки удар на чука бе сам по себе си част от бурята.
Докато се трудеше, кънтежите сякаш заоформяха думи. Все едно някой мърмореше някъде в тила му. Една и съща фраза непрекъснато.
Бурята иде. Бурята иде…
Продължи да чука, скъси острието и направи кука на края. Още не знаеше защо. Но нямаше значение.
Бурята идеше и той трябваше да е готов.
Фалендре гледаше как кривокраките войници връзват увитото в одеяло тяло на Танера през седлото и се бореше да надвие желанието да заплаче отново, желанието да повърне. Беше старша и трябваше да запази някакво самообладание, ако искаше и другите четири оцелели сул-дам да го направят. Опитваше си да си каже, че е виждала и по-лошо, битки, в които не една сул-дам беше загинала, и не една дамане. Това обаче я наведе на мисълта как точно бяха срещнали смъртта си Танера и Мири и тя потръпна.
Свитата до рамото й Ненси изхлипа и Фалендре я погали по главата и се помъчи да отпрати утешително чувство през ай-дам. Това като че ли често вършеше работа, но не толкова добре днес. Собствените й чувства бяха твърде размътени. Да можеше само да забрави, че дамане беше заслонена и от кого. От какво. Ненси изхлипа отново.
— Ще предадеш ли съобщението, както ти наредих? — каза един мъж зад нея.
Не, не просто който и да е мъж. Киселината в корема й кипна, щом чу гласа му. Насила се извърна към него, наложи си да срещне студените му, жестоки очи. Сменяха цвета си, когато помръднеше, ту сини, ту сиви, но винаги оставаха лъскави като геми. Много корави мъже бе познавала, но беше ли познавала изобщо някой толкова корав, че да изгуби ръка и миг след това да я вземе, все едно че е изтървал ръкавица? Поклони се формално и подръпна ай-дам, за да направи същото и Ненси. Дотук се бяха отнасяли добре с тях като пленнички, предвид обстоятелствата, дори дотам, че да им дадат вода за измиване, и изглежда, нямаше да останат пленнички за много дълго. Обещанието за свобода можеше да е част от някакъв замисъл.
— Ще предам съобщението ви с грижата, която то заслужава — почна тя и оплете език. Каква му беше титлата? — Милорд Дракон — добави припряно. Езикът й пресъхна от думите, но той кимна, тъй че явно беше достатъчно.
Една от марат-дамане се появи през онази невъзможна дупка във въздуха, млада жена със сплетена на дълга плитка коса. Носеше по себе си накити колкото за някоя от Кръвта и на всичко отгоре — червена точка по средата на челото.
— Колко дълго мислиш да останеш тук, Ранд? — попита тя строго, все едно мъжът с жестоките очи бе някакъв слуга, а не онзи, който беше. — Колко близо до Ебу Дар сме оттук? Мястото е пълно със сеанчанци, знаеш, а сигурно и с ракени прелитат над него.
— Кацуан ли те прати да ме питаш това? — каза той и страните му леко се изчервиха. — Не много дълго, Нинив. Няколко минути.
Младата жена отмести погледа си към другите сул-дам и дамане. Всички взимаха пример от Фалендре, правеха се уж, че никаква марат-дамане не ги гледа, и най-вече никакви мъже в черни палта. Другите бяха изправили гърбове, колкото можеха. Сиря беше измила кръвта от лицето си и от това на Таби, а Малиан ги беше овързала с големи компреси, от което изглеждаха все едно, че носят някакви странни шапки. Циар бе успяла да почисти повечето повърнато по предницата на роклята си.
— Все пак мисля, че трябва да ги Изцеря — каза рязко Нинив. — Ударите по главата могат да причинят някои странни неща, които не проличават веднага.
Сиря пребледня и дръпна Таби зад себе си, сякаш за да я защити. Все едно че можеше. Светлите очи на Таби се разшириха от ужас.