Щом излязохме на магистралата, вдигнах максималната позволена скорост от петдесет и пет мили в час. Утринното слънце проблясваше през предното стъкло. Спуснах сенниците, включих климатика, после радиото. Местният синоптик съобщи, че през деня времето ще бъде горещо и задушно.
— Чухте ли? — обърнах се към спътниците си аз. — Не каза нищо за буря. Няма защо да се тревожим.
Само че грешах. От време на време поглеждах в страничното огледало и виждах, че облаците зад нас ставаха все по-гъсти и по-черни и ни настигаха. Отпред слънцето продължаваше жестоко да препича. Джеф избърса с ръка потното си лице. Усилих докрай климатика, но това не помогна особено.
— Джеф, бръкни в хладилната чанта и ни дай по една кока-кола.
На лицето му грейна доволна усмивка. А аз веднага съжалих за думите си, защото се сетих, че за да отвори хладилната, трябва да се обърне към задната седалка.
— Леле — прошепна със страхопочитание синът ми.
— Какво има? — попита Гейл и, преди да успея да я спра, също се обърна. — Боже, какви облаци!
Черните като катран буреносни облаци ни гонеха по петите. Проблясна светкавица. Гърмът, който последва, беше оглушителен.
— Все още не са ни настигнали — опитах се да ги успокоя аз. — Ако искате, ще се помъча да им избягам.
— Направи нещо.
Увеличих скоростта на шейсет, после на шейсет и пет мили в час. От усилието да се взирам в нажеженото до бяло небе пред нас ме заболя главата. Сложих си слънчевите очила.
Но след малко те станаха излишни. Облаците ни настигнаха. Изведнъж цялото небе почерня. Шосето потъна в мрак. Включих фаровете.
— Седемдесет. Карам със седемдесет. Но облаците се движат по-бързо.
— Прилича ми на ураган — обади се Гейл. — Но това не е възможно. Не и в Небраска.
— Страх ме е — каза Джеф.
Не беше единственият уплашен. Заслепи ме нова светкавица. Колата се разтърси от гръм. После небето придоби зловещ мръснозелен оттенък и аз си помислих, че ни връхлита торнадо.
— Спри някъде! — изпищя Гейл.
Но нямаше къде. Вече бяхме подминали отбивката за следващия град — Кърни. Огледах се за аварийна лента, но крайпътният знак указваше, че такава има след трийсет мили. А не можех да спра насред пътя. Видимостта беше лоша и някой шофьор можеше да се блъсне в нас и да ни убие. Нямах друг избор, освен да продължа да карам.
— Поне не вали — казах аз.
Внезапно небето сякаш се продъни. Заваля пороен дъжд. Просто ей така, без никакво предупреждение. Водните струи се изливаха като из ведро, плющяха по колата и ни обгръщаха с плътна завеса.
— Нищо не виждам! — Пуснах чистачките на най-високата им скорост. Те се размахаха отсечено наляво-надясно, сякаш изпълняваха танц в такт три четвърти. Взирах се напрегнато да видя пътя през вълните от мътна дъждовна вода, които обливаха предното стъкло.
Карах твърде бързо. Когато натиснах спирачката, задницата на колата поднесе. Колелата забуксуваха по хлъзгавия асфалт. Затаих дъх. После спирачката най-после се задейства и колата отново беше под контрол.
Намалих на четирийсет, но дъждът биеше по стъклото с такава сила, че все още не можех да видя нищо.
— Затегнете коланите си.
Така и не стигнах до аварийната лента, но за мой късмет при едно проблясване на светкавица зърнах табела, която сигнализираше за отклонение към град, наречен Гранд Айлънд. Разтреперан от напрежение, слязох от естакадата на второкласен път и не след дълго видях през завесата от дъжд един мотел. Минах през наводнения паркинг и спрях под навеса пред входа. Ръцете ми бяха изтръпнали от продължителното стискане на волана. Раменете ме боляха. Усещах очите си подпухнали и възпалени.
Гейл и Джеф влязоха набегом в мотела, защото вятърът навяваше струите дъжд чак под навеса. Аз останах в колата, за да я откарам на паркинга. Заключих вратите й и пробягах разстоянието до мотела, но докато стигна до входа, вече бях вир вода и се тресях от студ.
Щом отворих вратата, няколко чифта очи се втренчиха покрай мен в бурята отвън — двама администратори, две сервитьорки и една камериерка. Започнах да се отърсвам от водата.
— Вземете тази кърпа, господине — каза камериерката и ми подаде една от купчината върху количката си.
Благодарих й, изтрих мокрото си лице и подсуших косата си.
— Видяхте ли по пътя катастрофи? — попита една от сервитьорките.
Поклатих глава, преметнал кърпата през врата си.
— При такава внезапна буря не може да няма катастрофи — каза тя, сякаш се съмняваше в отговора ми.
При думата „внезапна“ се намръщих.
— Искате да кажете, че при вас току-що е започнала?