Туристите ме чуха и на съсредоточените им лица се изписа съмнение.
Старецът спря представлението си и се втренчи в мен.
— Номер?
— Не трябваше да говоря толкова високо. Съжалявам, ако съм провалил танца ви.
— Изработил съм тази купа със собствените си ръце.
— Разбира се.
Той се приближи до мен и миризмата на уиски се усили.
— Значи не вярваш, че танцът ми може да предизвика дъжд?
— Не ме е грижа дали ще измамите тези туристи, но синът ми трябва да знае истината.
— Значи искаш доказателство?
— Казах, че съжалявам.
— Белите хора винаги казват, че съжаляват.
Гейл дойде при нас, като се оглеждаше плахо, и ме дръпна смутено за ръкава.
— Резервоарът е пълен. Да тръгваме.
Отстъпих назад.
— Ще видиш, че ще завали! Ще се молиш да спре! — извика индианецът.
Джеф се ужаси от крясъците му и това ме ядоса.
— Затваряй си устата! Изплаши сина ми!
— Той се чуди дали мога да докарам дъжд? Гледай небето! Сега ще танцувам за теб! Когато започнат светкавиците, спомни си за мен!
Качихме се в колата.
— Побъркано копеле. Не му се връзвай, синко. Слънцето е изпържило мозъка му.
— Той ме заплаши. И какво от това? Гейл, нали не мислиш сериозно, че индианецът е изпратил тази буря? Като е танцувал? Помисли. Невъзможно е.
— А ти как си обясняваш този потоп?
— Стотина синоптици се опитват да намерят обяснение, но не могат. Та аз ли?
— Бурята те следва. Никога не се отделя от теб.
— Това е…
Щях да кажа „съвпадение“, но думата заседна в гърлото ми. Вгледах се в лицата на Гейл и Джеф на светлината на фенерчето и разбрах, че винят мен за това, което се случваше. И двамата.
— Дъждът, татко. Не можеш ли да го накараш да спре?
Заплаках, когато той добави тихо „Моля те“.
Факултетът по метеорология. Преподавателският състав включваше титулярен професор, доцент и асистент. Преди няколко години се бях запознал с професора на един коктейл. От време на време играехме тенис. Понякога обядвахме заедно. Знаех, че днес имаше лекции, така че излязох в бурята и подкарах към университета.
Паркингът отново беше нашарен с петна от дъждовните капки, които бързо се увеличаваха. Втурнах се към сградата на факултета, като се борех с яростния вятър, и щом влязох вътре, си изтръсках дъждобрана. Бях се обадил на метеоролога, преди да тръгна, и той ме очакваше в кабинета си.
Четирийсет и пет годишен, с лунички, почти плешив. Но в дяволски добра форма, както знаех от многото изгубени сета на тенис.
— Отново заваля — поклати отвратено глава професорът.
— Още ли не сте открили обяснение?
— Предполага се, че аз съм експертът — въздъхна той. — Но твоето обяснение ще е точно толкова добро, колкото и моето. Ако нещата продължават по същия начин, ще започна да гадая по чаени листа.
— Може би това е… — Щях да добавя „начинът“, но се въздържах.
— Какво? — Професорът се наведе към мен.
Потърках челото си, понеже пак имах главоболие.
— Какво предизвиква гръмотевичните бури?
Той сви рамене:
— Две въздушни маси се сблъскват. Едната е гореща и влажна. Другата е студена и суха. Сблъскват се толкова силно, че експлодират. Резултатът са светкавици, гръмотевици и дъжд.
— А в сегашния случай?
— Точно в това е проблемът. В случая нямаме две различни въздушни маси. А дори и да имахме, бурята щеше да се премести заради вакуума, който създават ветровете. Но тази буря не помръдва. Премества се най-много с половин миля и пак се връща на мястото си. Кара ни да се съмняваме във всичко, което сме научили до този момент.
— Не знам как да… — Но му разказах. Всичко.
Той се намръщи.
— И ти вярваш на това?
— Не съм сигурен. Но жена ми и синът ми вярват. Възможно ли е?
Професорът премести някакви книжа от бюрото си. Наля ни кафе в две чаши. Направи всичко друго, освен да пренареди рафтовете с книги.
— Възможно ли е? — настоях аз.
— Ако кажеш някъде това, което ще чуеш, да знаеш, че ще отрека.
— Не може да е по-налудничаво от…
— През шейсетте, когато бях студент, предприех едно изследователско пътуване до Мексико. Планинските долини имат толкова сложен климат, че са изключително подходящи за написване на дисертация. В някои вали толкова много, че селата се наводняват. В други — отдалечени на десет мили от тях, — не пада нито капка дъжд. В една от долините, които проучих, се бе случило нещо странно. Допреди седем години там валяло редовно, но после настъпила пълна суша. А в съседната долина, която винаги била суха, през тези седем години не спряло да вали. Така и не намерих обяснение на този феномен. А бог ми е свидетел, че положих много усилия. Хората бяха принудени да напуснат домовете си и да отидат там, където имаше дъжд. През онова седмо лято те изгубиха всякаква надежда, че климатът ще стане отново какъвто е бил. И понеже искаха да се върнат в долината си, решиха да потърсят специална помощ. Повикаха един индианец, който можел да докара дъжд с танците си. Човекът твърдеше, че е потомък на маите. Един ден той пристигна в долината и я обходи надлъж и нашир, като отправяше молитви към боговете си. После нареди в центъра й кръг от камъни. Облече се в ритуални одежди. И изигра своя танц около кръга. На следващия ден заваля и климатът се нормализира. Казах си, че индианецът просто е имал късмет, че е успял да разчете предзнаменованията на природата и е танцувал, когато е бил сигурен, че ще вали. Но аз видях появата на дъждовните облаци и те бяха странни. Не помръднаха от мястото си, докато потоците не текнаха отново и кладенците не се напълниха с вода. Съвпадение? Специални познания? Кой може да каже? Но мисълта за онова, което се случи в долината, не спира да ме тормози и до днес.