— Значи индианецът, когото срещнах, може наистина да е предизвикал тази буря?
— Кой знае? Виж, аз съм учен. Вярвам във фактите. Но понякога използваме думата свръхестествено, за да назовем наука, която не разбираме.
— Какво ще стане, ако бурята продължи, ако не спре?
— Тези, които живеят на нейната територия, ще трябва да се преместят. В противен случай ще загинат.
— Ами ако бурята следва някого?
— Наистина ли вярваш в това?
— Но то се случва!
— Чувал ли си за циклоните?
Поклатих глава, разтревожен.
— В редки случаи няколко смерча се наслагват един върху друг, образувайки стълб с височина седем.
Сърцето ми замря.
— А нашата буря вече е надминала тази височина. Сега се извисява на десет мили в небето. Скоро ще започне да изтръгва къщите от основите им. Ще отнесе всичко. Ще се превърне в едно половин миля широко торнадо, което не помръдва от мястото си.
— Значи, ако съм прав, че старецът иска да ме накаже, няма да мога да избягам от бурята. И ако жена ми и синът ми не ме напуснат, ще умрат заедно с мен.
— Да допуснем, че си прав. Все пак трябва да подчертая, че твоята теория е лишена от всякакво научно обяснение.
— Мисля, че полудявам.
Елиминирай възможното, после вероятното. Това, което остава, е обяснението. Налагаше се Гейл и Джеф да ме напуснат, иначе щяха да умрат. А аз не исках да ги загубя.
Знаех какво трябва да направя. След дълга и мъчителна борба с бурята, успях да се добера до вкъщи. Джеф имаше треска. Гейл продължаваше да кашля и да ме гледа обвинително.
Когато им казах какво възнамерявам да сторя, започнаха да ме разубеждават, но накрая се съгласиха от отчаяние.
— Ако предположението ни е вярно, щом тръгна, бурята ще спре. Ще видите отново слънцето.
— Ами ти? Какво ще стане с теб?
— Молете се за мен.
Отново бях на междущатската магистрала, но този път се движех на запад. Бурята, разбира се, ме следваше.
Айова. Небраска. Нужни ми бяха три мъчителни, изпълнени с безумие седмици, докато стигна до Колорадо. Шофирането ми по хлъзгавите от дъжда планински пътища беше истински кошмар. Най-накрая се добрах до западналото пустинно градче. До крайпътната сергия.
Този път нямаше украшения, нямаше огърлици. Докато бурята набираше сила и превръщаше праха в кал, обиколих градчето, като разпитвах за стария индианец.
— Той се разболя — отговори ми един собственик на магазин.
— Къде е сега?
— Откъде да знам? Проверете в резервата.
Резерватът се намираше на петнадесет мили от градчето. До него се стигаше по тесен лъкатушещ черен път. Скалите от двете му страни бяха толкова нажежени от слънцето, че дъждовните капки мигом се изпаряваха от тях. Внезапно колата поднесе и пропадна в някаква дупка чак до картера. Изскочих от нея и хукнах под раздиращото се от светкавици и гръмотевици небе. Тичах, мокър и стенещ, докато не се озовах пред най-голямата постройка в резервата. Тя беше ниска и широка, изградена от камък. Потропах на вратата. Отвори ми мъж в униформа на правителствен служител.
Казах му кого търся.
Той се намръщи и ме изгледа с подозрение. После се обърна и размени няколко думи на непознат за мен език с неколцина индианци вътре в постройката.
След това ми кимна.
— Сигурно ви трябва ужасно много, щом сте дошли дотук в тази буря. Побързайте. Старецът умира.
Открих го в болницата на резервата. Старецът лежеше неподвижно под чаршафа, а към едната му ръка беше включена система. Беше толкова съсухрен, че приличаше на изсъхнала празна грахова шушулка. Докато го наблюдавах, бавно отвори очи. По пламъчетата, които проблеснаха в тях, разбрах, че ме е познал.