— Сега ви вярвам — казах му аз. — Моля ви, спрете дъжда.
Индианецът си пое мъчително дъх.
— И жена ми, и синът ми ви вярват. Не е честно да ги карате да страдат. Моля ви. — Гласът ми се извиси. — Не трябваше да казвам онова. Съжалявам. Спрете го.
Той ми обърна гръб.
Паднах на колене, целунах ръката му и се разридах.
— Знам, че не го заслужавам. Моля ви. Разбрах грешката си. Спрете дъжда.
Старецът се взря в лицето ми, после бавно кимна. Лекарят се опита да му попречи, но силата на стария индианец беше свръхестествена. Той стана от леглото. Пристъпи, като накуцваше. Бавно, със сгърчено от болка лице, започна да танцува и да припява.
Светкавиците и гръмотевиците зачестиха. Дъждът, който плющеше по прозорците, се усили. Старецът се напрегна и затанцува по-бързо. Яростта на бурята нарасна. Гневният й тътен се извиси. Достигна кулминацията си, задържа се така за миг и после спря.
Индианецът се строполи на пода. Зяпнал от изумление, аз се втурнах към него и помогнах на лекаря да го качи на леглото.
Докторът ме изгледа навъсено.
— За малко да го убиете.
— Още ли е жив?
— Да, но не благодарение на вас.
Благодарих на стареца и на неизвестните му богове и излязох от болницата.
Вдигнах очи към слънцето, което преди бях възприемал като нещо естествено, и го погледнах с благоговение.
След четири дни, когато вече бях в Айова, телефонът иззвъня. Беше правителственият служител от резервата. Обаждал се, защото си помислил, че ще искам да знам. Тази сутрин старият индианец починал.
Обърнах се към Гейл и Джеф. От настинката им нямаше и следа. През топлите слънчеви седмици на моето отсъствие тенът им се беше възвърнал. Изглежда бяха забравили, че кошмарната буря едва не ни бе съсипала — не само нашия живот, но и нашата любов. Сега бяха скептично настроени към цялата история и твърдяха, че е било безсмислено да ходя при индианеца, защото дъждът така или иначе щял да спре от самосебе си.
Но те не бяха в болницата. Не видяха неговия танц. Не разбираха.
Затворих телефона и преглътнах тъгата си. Излязох от къщата ни — тя се намира на хълм, — и погледнах с възторг великолепното небе на изток.
Обърнах се на другата страна и изтръпнах.
От запад се приближаваше цяла армада от гъсти, тъмни, заплашителни облаци. Задуха смразяващ вятър.
Дванайсти септември. От трийсет и шест градуса температурата падна на двайсет и три, после стигна до нулата.
Дъждът беше спрял. Старецът беше направил това, което го бях помолил. Само че не бях оценил чувството му за хумор.
Беше спрял дъжда, така е.
Но имах ужасното чувство, че снегът никога нямаше да свърши.