- Сега! – викна той.
Таутог натисна копчето. Кърт незабавно почувства вълна от болка с всяка фибра от тялото си, сякаш мускулите му се схванаха едновременно. Главата му бучеше, очите го боляха, а ефирното бръмчене, което чу преди малко, се превърна във виещ звук. Той го усети с челюстта и черепа си. Кърт помисли, че тъпанчетата му ще се пръснат, а може би и очните му ябълки.
Той събра всичката си сила и воля и остана на крака. Опита се да се придвижи напред. Имаше чувството, че дърпа огромен каменен блок. Едва успя да помръдне.
Направи една крачка, а после втора, но болката стана непоносима и той се строполи на пясъка, покривайки с ръце ушите и главата си.
- Изключете го! – извика Лейлани. – Ще го убиете!
На друго място и при други обстоятелства Кърт щеше да приеме думите ѝ за женска истерия, но докато вълните от болка раздираха всяка клетка от тялото му, той почувства, че тя може би е права.
Говорителят изключи и агонията спря внезапно. В един момент я имаше, а в следващия не.
След нея остана умора и чувство на пълно изтощение. Кърт лежеше на плажа, без да може да направи нещо повече от това да диша.
Лейлани се затича по плажа и седна на пясъка до него.
- Как се чувстваш? – попита тя и му помогна да се обърне на една страна. – Добре ли си?
Той кимна.
- Сигурен ли си?
- Не изглеждам ли добре? – успя да промърмори Кърт.
- Не, никак – каза тя.
- Но съм – настоя той. – Кълна се!
- Не те познавам от много време – продължи Лейлани и му помогна да седне, – но не си напълно нормален. Нали?
Въпреки изтощението, Кърт не можеше да не се засмее. Той се надяваше да чуе нещо като „Не искам да те загубя”, „Започнах да се привързвам към теб” или нещо подобно.
- Кое е толкова смешно? – попита тя.
- Помислих, че ще кажеш нещо друго – каза той, – но това не означава, че си далеч от истината.
Тя се усмихна.
- Докъде стигнах?–Той имаше усещането, че е изкачил връх Еверест с тежка раница на гърба.
- Цели шейсет сантиметра – отвърна Лейлани.
- Само толкова?
Тя кимна.
- Всичко продължи само няколко секунди.
На Кърт му се стори, че е минала цяла вечност.
Останалите лъчи около тях изключиха. Таутог дойде да види как са, точно когато първата спокойна вълна се разби в пясъка.
- Съгласен съм с нея – каза той. – Ти изобщо не си нормален.
Кърт почувства, че силите му се връщат.
- Е, след като получих отговор на този въпрос, следващият едва ли ще те изненада.
Той протегна ръка, Таутог я хвана и му помогна да се изправи.
- Какво точно би желал от нас?
- Имам нужда от лодка – каза Кърт, – дванайсетина пушки и една от тези машини.
- Планираш да спасиш приятелите си ли? – попита Таутог.
- Да.
Мъжът се усмихна.
- Наистина ли мислиш, че ще те оставим да тръгнеш сам?
След като намери кабинката на охраната в храма на Хор, късметът на Джо Дзавала сякаш го напусна.
Първо се оказа изключително сложно да накара някой от военните да излезе в поройния дъжд и да дойде да говори с него. А когато най-накрая се появиха, никой от военните не говореше английски и охраната на храма влезе в ролята на преводач. Въпреки усилията на мъжа, Джо беше убеден, че при превода се губят важни детайли.
При всеки опит за разяснение, военните изглеждаха още по-озадачени, скептични и дори ядосани.
Джо настоя, че колкото повече се бавят, толкова по-голяма става опасността, но те му се развикаха, сякаш той ги заплашва, а не ги предупреждава.
„Сигурно така пратениците си просят куршума”, помисли Джо.
След всичко това, военните го извлякоха навън под дулата на оръжията си, хвърлиха го в един микробус и го откараха до някакво поделение, където го затвориха.
Мръсната килия, в която попадна, би накарала всеки хипохондрик да сънува кошмари. Джо намери слаба утеха във факта, че рано или късно четирийсет трилиона литра вода от пробития бент ще се изсипят и ще изчистят килията.
Късметът отново се обърна на негова страна, когато в четири часа сутринта пристигна новата смяна. С тях беше офицер, който говореше доста сносен английски.
Майор Хасан Едо носеше светлокафява военна униформа. Беше на около петдесет и пет години, с късо подстригана коса, нос като клюн и тънък мустак, който би отивал повече на Кларк Гейбъл.
Той се облегна назад в своя стол, качи ботушите си на огромното бюро пред себе си и запали цигара, но не дръпна от нея.
- Да видим дали съм разбрал правилно – започна майорът. – Името ви е Джоузеф Дзавала. Твърдите, че сте американец, което в този момент не е много здравословно, но нямате доказателство. Казахте, че сте влезли в Египет без паспорт, виза или друг вид документ за самоличност. Дори нямате шофьорска книжка и кредитна карта.