Плавателният съд имаше странични поплавъци. Представляваше нещо средно между известната „Кон-Тики“ и хавайско петместно кану. Носът му беше повдигнат, средната част широка, а кърмата правоъгълна. Задвижваше се чрез гребла или за предпочитане, едно странно триъгълно платно, познато като „рачешка щипка”, подаващо се от едната страна.
Рачешката щипка се е използвала от древността, повече от хиляда години и е много ефективна в задвижването на малки лодки, без да ги натоварва. Пред това платно, Кърт беше добавил още едно триметрово платно, което беше по-ново и представляваше набързо скроена версия на спинакер. То играеше ролята на крило и позволяваше на лодката да плава близо до вятъра.
Отзад го следваха четири подобни съда. Цяла флотилия от остров Пикет.
Планът беше да се промъкнат на борда на плаващия остров и да го завземат. С осемнайсет души плюс Лейлани и Кърт, пет „Причинителят на болка” и четирийсет пушки, донесени за затворниците, които Остин се надяваше да освободят, битката щеше да бъде почти равностойна. Но първо трябваше да ги отведе до бойното поле.
Той свали секстанта.
- Някакъв успех? – попита Лейлани.
- Не – отвърна Кърт. – Плаваме на сляпо.
Остин се отдръпна от носа и прибра уреда. После се обърна към Таутог.
- Засега да продължим по този курс.
Таутог кимна. Той и неговият племенник Вару, управляваха лодката.
Флотилията плаваше вече пет часа. Бяха изминали значително разстояние, тъй като ветровете обърнаха посоката си. Бризът откъм брега и морето се сменяха привечер. Този процес помагаше на лодките, но не беше нормално да се случва в средата на океана. Кърт предположи, че се дължи на начина, по който Джин влияе на времето.
- Притеснен си – каза Лейлани и се приближи до него.
- Възможно е да съм ви повел към сигурна гибел.
Кърт отново погледна старите карти от „Джон Бъри“. Пикет бе определил точното местоположение на острова и го беше отбелязал на картата. Преди, на неговото място имаше само син океан. Беше оградил с кръгче и другите два острова. Отстрани се четеше избелял надпис: „Архипелаг Бъри”, заедно със „САЩ”. Изглежда, че Пикет ги беше обявил за американска територия.
Лейлани надникна зад рамото му.
- Къде сме?
- Приблизително тук – отвърна Кърт и посочи едно място на картата.
- А къде е „Аква Тера“?
- Това е много добър въпрос – отвърна той.
След като откри „Причинителят на болка”, Кърт незабавно се захвана с картите. След дълго пресмятане, той предположи къде може да е „Аква Тера“ като допусна, вероятно твърде наивно, че ще остане в същия район. Взимайки предвид посоката на вятъра и разстоянието от остров Пикет, Остин изчисли, че ако тръгнат веднага, ще достигнат острова преди залез слънце.
Ако се забавят, нямаше да успеят и щеше да се наложи да чакат до следващата вечер, тъй като приближаването до „Аква Тера“ през деня се равняваше на самоубийство. А и това двайсет и четиричасово забавяне означаваше, че ще трябва да оставят Пол, Гамей и останалите в ръцете на Джин. Той щеше да разполага с още един ден да осъществи пъкления си план или да напусне острова и вече никой нямаше да може да го открие. Кърт реши, че тези възможности са неприемливи и флотилията потегли незабавно.
Малките лодки плаваха по-добре, отколкото Кърт очакваше, а вятърът беше попътен. Вече изпреварваха графика, но пък бяха на път да се изгубят.
- Когато за последно видях „Аква Тера“, стоеше неподвижно ето тук – каза той. – Ако не е потеглил, в момента би трябвало да сме до него.
- Виждам светлина – каза Вару. – Напред и вляво!
Всички впериха поглед в тази посока. Вероятно на около три километра от тях се виждаше сияещо видение. Наподобяваше кораб призрак, плаващ в мъглата, но всъщност беше островът на Марчети. Той беше тъмен, с изключение на няколко светлинки тук-таме.
Лейлани се усмиха.
- Какво казваше?
Кърт също се ухили.
- Да се насочим на североизток – каза той на Таутог и посочи. – Натам!
Таутог и Вару завъртяха кормилото и платната, а лодката пое курс на североизток. Останалите лодки от флотилията заплаваха след тях.
- Защо не плаваме срещу него? – попита Лейлани.
Кърт продължи да следи курса и започна да брои.
- Осемстотин метра на североизток и после ще можем да обърнем и да се насочим почти право по вятъра към острова. Това ще ни даде повече скорост и маневреност.
- Ами ако ни забележат?
- Островът е дълъг шестстотин метра, на места е висок колкото двайсететажна сграда, а ние за малко да го пропуснем. Намираме се в тъмни лодки, с черни платна и ги приближаваме в средата на мъглява нощ. Дори и тези на наблюдателните постове няма да могат да ни видят, докато не застанем точно до тях. А според Ишмиъл, Джин разполага с не повече от трийсет души на борда. Поне половината от тях би трябвало да спят. Шансът някой да ни забележи е нищожен.