Зарина също хвърли оръжието си и вдига ръце. Двамата с Джин се изправиха бавно, а Кърт насочи карабината „М1” към гърдите му.
- Ако мръднеш, ще умреш!
Остин влезе в стаята. Пол и Таутог го последваха и се разделиха.
Кърт имаше чувството, че са попаднали в капан. Той държеше Джин на мушка и огледа мъртвите – охранителят на Джин, Метсън, това, което беше останало от Отеро, и радиста.
Не откри нищо нередно, но Джин продължаваше да гледа самодоволно, сякаш беше изтеглил печеливша карта или се беше измъкнал безнаказано.
- Какво си направил? – прошепна Кърт, като очакваше всеки момент да се задейства някакъв скрит механизъм и да избухне бомба. – Какво си направил?
Джин не отговори, но Остин забеляза унищожения лаптоп. Осъзна и че беше екзекутирал Отеро, програмиста. Двете неща със сигурност бяха свързани.
През отворената врата проехтяха далечни изстрели. Бяха мъжете на Таутог на нулевата палуба.
- Нещо става – извика единият. – Морето сякаш оживя! Кърт излезе отвън. Въпреки мъглата и мрака, той успя да види как водата ври.
- Марчети, включи светлините!
Елууд се затича към контролното табло и започна да натиска множество копчета. Морето около отвора се окъпа в светлина. Марчети беше включил прожектори над и под водата. Кърт веднага разбра какво става.
Морето се вълнуваше, сякаш вреше. Ордата около острова беше излязла на повърхността и сега напредваше към острова.
- Той ги е извикал – прошепна уплашено Марчети. – Повикал ги е да се приберат удома.
Джин се засмя. Дълбокият му смях бе зловещ, садистичен и преливащ от самовлюбена гордост.
- Сега ще разберете какво имам предвид под власт! – каза той. – Ако не ме освободите, ордата ще ви погълне.
Още щом чу смеха на Джин, Кърт разбра, че са в опасност. Той се втурна обратно в контролната зала и опря дулото на карабината в лицето му, точно между очите.
- Спри ги!
- Пуснете ни – каза Джин, – и ще направя каквото кажете.
- Спри ги, или ще изцапам стената с мозъка ти!
- И какво ще постигнете с това, господин Остин?
Кърт отстъпи назад.
- Марчети, намери компютър! Ще трябва отново да разбиеш един код.
Елууд седна бързо пред един лаптоп.
- Никога няма да успее – засмя се Джин.
Марчети вдигна глава.
- Прав е. Успях да се справя с последния номер на Отеро, защото виждах файловете, но тук нямаме достъп до нищо.
- Можеш ли да го хакнеш?
- Паролата е деветцифрена и защитена с най-добрия шифър. Дори на суперкомпютър ще му трябва цял месец да го направи.
- Сигурно има някакъв начин.
- Не мога дори да вляза в системата.
Сега Кърт разбра защо Джин бе прострелял Отеро и лаптопа. Кодът беше на програмиста. Той лежеше мъртъв на пода и нямаше как да го каже, а Марчети не можеше да провери лаптопа за някаква поредица от натиснати клавиши или временни файлове.
Лейлани се приближи до Кърт.
- Какво става?
- Онези неща, които ни накараха да блестим, са наобиколили острова и са много повече, отколкото когато ги видяхме. Джин ги е включил на режим хранене. Ще се качат на борда като ято гладни скакалци и ще изядат всичко по пътя си, включително и нас.
- Какво ще правим? – попита Лейлани.
- Има ли някакъв начин да ги спрем? – обърна се Кърт към Марчети.
Елууд поклати глава.
- Твърде много са. Простират се на осемдесет километра във всички посоки.
- Тогава ще трябва да напуснем острова. Къде са твоите въздушни кораби?
- В хангара до хеликоптерната площадка.
- Вземи лаптопа и кажи на всички да ни чакат там – нареди Кърт. После погледна Таутог. – Уведоми хората си да се качат горе. Ще излетим оттук.
- Ами лодките? – попита Таутог.
- Те няма да ни помогнат.
Таутог излезе на откритата палуба и започна да вика на хората си и да им маха да се качат при тях. Марчети грабна микрофона и гласът му зазвуча по целия остров през многото високоговорители.
Кърт забеляза две малки радиостанции върху контролната конзола. Взе ги и забута Джин към вратите на асансьора.
- Тръгвай!
Няколко минути по-късно Кърт и бляскавият му антураж стояха на осветената хеликоптерна площадка между двете пирамидални сгради. От тази висока позиция морето около „Аква Тера“ приличаше по-скоро на твърда почва, покрита с милиони бръмбари. Те отразяваха светлините от прожекторите. Виждаше се как колони от тях започват да се прокрадват по острова като дълги, опипващи пръсти.