- Толкова много са, че може да се върви върху тях – каза Пол.
- Аз не бих опитал – отвърна Кърт.
Вратата на хангара в стената на дясната пирамида се отвори и хората на Марчети извадиха единия от въздушните кораби. Вътре имаше още два.
- Колко души може да побере всеки от тях? – попита Кърт.
- Осем. Най-много девет – отговори Марчети.
- Изхвърлете всичко ненужно – каза Остин. – Опитайте да намалите теглото.
Марчети отиде да помага на хората си. Пол и Гамей тръгнаха с него, а Лейлани се приближи до Зарина, която стоеше до ръба на площадката с Джин.
- Значи ти се представяше за мен? – погледна я изпитателно тя.
- Не се приближавай прекалено – предупреди я Кърт.
- Ти си една слабовата малка женица – отвърна предизвикателно Зарина. – Това беше най-трудното в ролята ми.
Лейлани понечи да я зашлеви, но Кърт я спря и я дръпна на безопасно разстояние.
- Тя те предизвиква нарочно – каза той. – Иди да помогнеш на останалите.
Лейлани се намуси, но изпълни нареждането.
- Жалко, че не ме удари – каза Зарина. – Можеше да ти хареса.
- Не се ласкай – отговори ѝ Кърт.
Джин стоеше до нея и гледаше гневно.
Таутог посрещна хората си и ги поведе към хангара.
- Ами затворниците? – попита единият.
Кърт погледна към садистичния лидер.
- Какво решаваш, Джин? Ще оставиш ли хората си да бъдат изядени живи?
- За мен е без значение дали ще живеят, или ще умрат – отвърна той. – Но щом ви е толкова грижа за тях, по-добре ги вземете със себе си.
- Не – отвърна Кърт. – Няма да изпратя мой човек да ги доведе.
- Значи си толкова жесток, колкото и аз.
Остин погледна Джин. Отвращаваше го, но не би рискувал живота на някой добър човек заради онези долу.
- Ето какво ще направим – каза Кърт. – Ще се качим на тези въздушни кораби и ще отлетим, а ти ще останеш тук, за да умреш по начина, който заслужаваш. Игричките ти на надмощие ще доведат само до смъртта на хората ти и ще принудят вас двамата да извършите бавно самоубийство.
Той взе лаптопа, сложи го на грубата повърхност на хеликоптерната площадка и го бутна към Джин.
Той го погледна, но не направи нищо.
Зарина изглеждаше притеснена. Тя прехапа устни, поколеба се и заговори:
- Въведи кода, Джин...
Зад тях първите два въздушни кораба вече бяха готови за излитане. Пашкулите им се изпълниха до максимум, а перките бавно се въртяха. Третият стоеше зад тях.
- Какво е положението? – попита Кърт, без да се обърне.
- Ако спуснем въздушните котви и наберем скорост, преди да се отделим от ръба, ще можем да качим единайсет души – отвърна Марчети. – Така мисля.
- Качи дванайсет на всеки.
- Но не съм убеден, че...
Кърт го прекъсна с острия си поглед.
- Нуждая се от помощта ти – каза той и му подаде една от радиостанциите. – Е, какво ще кажеш?
- Дванайсет – отвърна Марчети. – Ще успеем да излетим с дванайсет... Надявам се...
- Това прави трийсет и шест – изчисли бързо Гамей. – Ние сме трийсет и седем.
Джин се захили.
- Предполагам, че някой ще остане да ни прави компания.
Кърт отговори, без да мигне.
- Аз!
Джо се гмурна във водите на язовир Насър с морално остаряла водолазна екипировка. Не беше точно старият костюм „Марк 5” с месингов шлем, който Съединените щати извадиха от употреба малко след края на Втората световна война, но беше близо до него.
Дванайсеткилограмовият шлем от неръждаема стомана обгръщаше главата му и се захващаше за сбруята върху раменете на костюма. На кръста си беше вързал колан, тежащ двайсет и три килограма, а на краката му имаше ботуши с тежести, които го караха да върви като Франкенщайн. На рамената му със скоби бяха захванати стоманен кабел, маркуч за въздух и маркуч за впръскване на веществото „Ултра-сета“. Караха го да се чувства като кукла на конци, но щом влезе във водата, Джо оцени допълнителната тежест и сигурността на стоманеното въже.
Благодарение на тях той запазваше баланс в бурното течение. Кабелът, закачен за една лодка над него, беше единственият начин да се спусне с цялата тази тежест. Ако кабелът се скъсаше, щеше да потъне на дъното като камък и вероятно щяха да го изровят след около хиляда години. Той си представи изражението на бъдещите археолози.
Джо нямаше никакво желание да става част от Долината на смъртта. В момента искаше само да попречи на бента да се разруши.
Ако той и началникът се окажеха прави, основният пробив не беше толкова страшен и въпреки че беше заплаха, особено за живеещите близо до бента, нямаше да предизвика катастрофа. Щеше да се разшири, вероятно до пълната ширина на бента, но глиненото ядро и лекия наклон на стената щяха да спрат пълното срутване.