Гамей притаи дъх докато прехвърляха ръба. Имаше чувството, че са стигнали до билото на някое влакче на ужасите. Коленете ѝ омаляха, а стомахът ѝ сякаш изпадна в безтегловност за няколко секунди. Носът се насочи надолу, корабът се спусна и ускори.
Пред тях се появи централният парк, гъмжащ от милиарди микророботи. Изглеждаше, че спускането не се забавя достатъчно бързо.
- Марчети?!
- Дръжте се! – викна той.
Все още падаха прекалено бързо. Елууд дърпаше трескаво ръчките за управление, а ужасният звук от безброй хранещи се метални машини отекна в ушите на Гамей. Спускането се забави, машината се изравни и се плъзна над парка като за малко да уцели едно дърво, покрито с микророботи.
Най-после започнаха да се издигат бавно и постепенно се озоваха над океана.
- Поеми управлението – заповяда Марчети на своя помощник. – Поддържай скоростта. Дръж ни достатъчно близо, за да можем да улавяме уай-фай сигнала.
- Какво ще правиш? – попита Гамей.
- Трябва да наглася компютъра – отвърна той.
- Компютърът?
Елууд кимна.
- В случай, че приятелят ви знае какво прави.
Ужасяващото чувство, че губи контрол над ситуацията изпълни Джо Дзавала с тревога. Течението влачеше лодката над него към ръба на бента. Скоро и той, и лодката щяха да полетят в бездната. Дори да срежеше кабела и маркучите, които го свързваха с лодката, нямаше шанс да се спаси. Не можеше да изплува на повърхността. Свалянето на колана с тежестите също нямаше да помогне. Шлемът и ботушите тежаха двайсет и три килограма.
Краката му опряха в стената и той се опита да ги застопори, но отново беше дръпнат настрани.
- Отпуснете ми още въже! – извика той. – Бързо!
Джо видя лодката високо горе, както и флуоресцентната струя вода зад нея. Водачът се опитваше да държи носа срещу течението. Ако застанеха странично, мощният поток щеше да ги отнесе за секунди.
Джо най-после усети, че въжето увисва. Той се спусна по склона и го огледа. Откри голям камък, с размера на фолксваген.
Дзавала го обиколи и уви стоманеното въже около него.
- Опънете кабела! – каза той.
Въжето се обтегна като струна и почти запя в дълбините. Лодката горе спря да се движи.
- Държим се – съобщи майорът. – Какво стана?
- Измайсторих ви котва – отвърна Джо. – Сега ми кажете, че някой горе знае какво е центростремителна сила.
Той се държеше на място. Кабелът беше увит около скалата, но застрашаваше да се освободи.
- Да – каза майорът – началникът знае.
- Насочете лодката към скалите, направете четирийсет и пет градусов завой, ако въжето издържи и ще успеете да се измъкнете. После издърпайте лодката на брега и не забравяйте да ме извадите.
- Добре – каза Едо – ще опитаме.
Джо се хвана здраво за въжето и опря стоманените си ботуши в скалата.
Лодката отгоре промени курса и се понесе странично. Също както земната гравитация държи Луната, стоманеният кабел накара лодката да опише дъга и да ускори. Не след дълго тя прекоси течението и се изстреля напред.
Във водата се дочу остър звук и Джо падна назад.
Въжето се бе скъсало.
Отначало течението го понесе към ръба на бента, но после маркучите, които го свързваха с лодката, го дръпнаха в обратната посока. Лодката се носеше бясно към плитчините и влачеше Джо по камъните. Всеки удар наподобяваше автомобилна катастрофа и той бе благодарен, че има шлем от стомана.
Когато всичко приключи, Дзавала се намираше на девет метра под повърхността, костюмът се пълнеше с вода, а маркучът за въздух беше или скъсан, или прекъснат, защото през него не влизаше кислород. Джо знаеше, че не може да плува, но се опита да се качи по хребета. Пълзеше по бетонните пилони и камъни като енот на бунище.
Дзавала свали колана и задачата стана по-лесна. Докато се изкачваше, светлината от лодката стана по-ярка. Секунди преди да остане без въздух, той се показа на повърхността.
Джо се строполи между два големи камъка. Не можеше да държи тежкия шлем и сбруята без помощта на водата. Помъчи се да го вдигне, но той не помръдна. Внезапно две ръце му помогнаха да го свали.
- Успяхме ли? – попита Джо.
- Ти успя – каза майорът, прегърна Джо и го вдигна. – Ти успя!
Високо горе на хеликоптерната площадка зловещият вездесъщ звук от микророботите продължи да се усилва. Той идваше от всички страни, сякаш милиарди полудели електромагнитни цикади се приближаваха с всяка секунда.
Звукът дразнеше Кърт Остин, но изглежда влияеше по-силно на Зарина и Джин.