- Погледни ги! – извика Кърт и продължи да придържа бузата на Джин към пода. – Погледни ги!
Джин вече се беше отказал да се бие и се взираше в приближаващите се роботи. Те идваха все по-близо, а кръгът около двамата мъже се стесняваше.
Миниатюрните машини достигнаха до следата от кръв и я покриха като мравки. Те блестяха под слабата луминесцентна светлина, а звукът от движенията им беше ужасяващ. Наподобяваше нещо средно между чудовищен рояк пчели и дращене с нокти по черна дъска.
- Кажи ми паролата! – заповяда Кърт.
Лаптопът се намираше на няколко метра от тях и ордата почти го беше стигнала. Той буквално беше заобиколен от море от микророботи.
- За какво ще ти послужи сега?
- Просто ми я кажи!
Кърт го притисна, а Джин се оттласна, за да предпази лицето си от приближаващите се роботи. Те достигнаха раната на бузата му и устните му потрепериха. Той ги изплю от устата си, но някои му влязоха в окото и започнаха да щипят като киселина.
- Хайде, Джин! Преди да е станало късно!
- 221-798-615! – извика Джин.
Кърт го вдигна на крака.
- Чу ли това, Марчети?
От джоба на Кърт се дочу слаб глас:
- Изпращам, сега!
Стържещият звук продължи. Кърт дръпна Джин назад, но кръгът около тях се стесни до големината на кухненска маса, а после до размера на корабен люк.
- Марчети?!
Внезапно ордата спря. Звукът от дъвченето, пълзенето и дращенето заглъхна на вълни, носеща се във всички посоки, подобно на безкрайно море от падащи плочки домино.
Микророботите се отделяха от стените на сградите на дебели слоеве и телата им се струпваха на сиво-черни дюни. Облак от тях се понесе като прах по нулевата палуба.
Ужасният шум отстъпи място на нормални звуци като скърцането на огромния метален остров и перките на кръжащите наблизо въздушни кораби.
- Браво, Марчети! – викна Кърт. – Сега се върнете обратно и ми помогнете да изчистя този боклук.
Кърт Остин стоеше в мрака на ръба на хеликоптерната площадка и очакваше въздушните кораби да кацнат. Той наблюдаваше как първият се приближава и бавно се снишава. Перките му бяха завъртени надолу, за да се забави спускането, подобно на старите ракети на лунните модули. Навсякъде се разлетяха микророботи като вулканична пепел.
Облакът от метален прах се понесе във въздуха и падна към нулевата палуба.
На няколко метра встрани, застанал на колене, Джин наблюдаваше ставащото, без да помръдне. Той беше един съкрушен мъж. Кърт реши, че изглежда различно.
- Ще ме пратиш в затвора, нали? – пророни той.
- Вероятно ще получиш десет доживотни присъди – отвърна Кърт.
- Мислиш ли, че човек като мен ще оцелее зад решетките? – попита Джин.
- Само докато си загубиш разсъдъка.
Джин погледна към ръба. Тъмнината го зовеше.
- Пусни ме...
Кърт разбра какво си беше наумил.
- Защо да го правя?
- Като знак на добра воля към един победен враг – отговори тихо Джин.
Кърт се взря в Джин дълго и изпитателно. После, без да пророни нито дума, отстъпи назад.
Джин се изправи и го погледна.
- Благодаря ти! – каза той и се обърна.
След това направи три крачки и изчезна.
По обяд опасността в Асуан беше преминала. Нивото на водата в язовира Насър спадна с шест метра. Двуметрова вълна продължи да се излива през стената и широката сто и двайсет метра пролука, но течът бе по-плавен и контролиран. Преливниците, шлюзовете и отклоняващият канал бяха отворени докрай и до средата на следващия ден щеше да се постигне изравняване на нивото.
И все пак трагедията не беше предотвратена напълно.
Джо погледна по течението на реката. Всичко изглеждаше много по-различно в сравнение с миналата нощ. Сградите бяха изчезнали – не повредени или наводнени, а просто изчезнали. Също и кейовете, лодките и някои от пясъчните хълмове. Крайбрежието беше наводнено и вместо да прилича на виеща се змия, реката наподобяваше дълго езеро.
Над него кръжаха десетки хеликоптери като морски кончета над някое блато. Малко лодки пореха водата тук и там. Електроцентралата продължаваше да произвежда електричество, но нямаше къде да го пренесе, тъй като всички далекопроводи бяха отнесени.
Джо се обърна и се затътри към един военен микробус. По настояване на майор Едо сестрата го прегледа. Имаше нужда да му се влее малко глюкоза, но той отказа. Скоро медикаментите щяха да свършат, а други хора се нуждаеха от тях повече отколкото той.
Тя му подаде бутилка вода, метна одеяло на раменете му и се отдалечи.