Майор Едо седна до него и му предложи цигара. Джо отказа и той си прибра кутията обратно в джоба.
- Проклет навик – каза той и се опита да се усмихне.
- Колко? – попита Джо.
- Поне десет хиляди – отвърна тъжно майорът. – Вероятно накрая ще станат два пъти повече.
Джо имаше чувството, че се е бил дванайсет рунда с противник в тежка категория, оцелял е, помислил е, че е спечелил мача, но накрая е разбрал, че съдиите са отсъдили в полза на другия.
- Можеше да са милиони – каза тихо майорът и сложи ръка на рамото на Джо. – Разбираш ли?
Дзавала го погледна и кимна.
Наблизо кацна хеликоптер. Един редник се приближи тичешком до майора.
- Караме много ранени.
- Къде? – попита Едо.
- В Луксор. Там е най-близката болница, в която има електричество.
- Вземете го с вас – заповяда майорът.
- Кой е той? – попита редникът.
- Името му е Джоузеф Дзавала. Той е спасител на египетския народ.
Една седмица по-късно Пол и Гамей Траут седяха на голяма кръгла маса в луксозния ресторант „Цитронел” във Вашингтон. Заедно с тях бяха Руди Гън и Елууд Марчети. Те си поръчаха коктейли и си разказваха истории докато чакаха останалите гости да пристигнат.
- Какво ще стане с твоя остров? – попита Пол.
Геният сви рамене.
- Увреден е до неузнаваемост. А и никой не може да стъпи на борда, докато не се уверим, че всички роботи са изчистени. Ще отнеме години. Дотогава Индийският океан ще прати „Аква Тера“ на дъното.
- Това е ужасно! – възкликна Гамей. – Толкова много труд и време са отишли напразно.
Марчети се усмихна лукаво.
- Същото ще каже и застрахователната компания, когато им предявя иск за нашествие от насекоми.
Пол погледна към двата празни стола.
- Къде са нашите скъпи приятели?
- Които са и хората, които ни поканиха на вечеря – добави Руди Гън.
Кърт и Джо великодушно се съгласиха да си разделят сметката. И двамата бяха благодарни, че са живи да организират празненството, но още никой не ги беше виждал.
- Какво става с „Причинителят на болка” от остров Пикет? – попита Гамей.
- Нашия компютърен отдел намери информация в едни отдавна забравени документи – отвърна Гън. – Беше описан като таен проект от Втората световна война, създаден да спре японските самоубийствени мисии. В онези дни японците вярвали, че е истински подвиг да загинеш в името на императора. Когато не са можели да нападнат с нормални маневри, се втурвали напред, крещейки: „Банзай!” или „Тено Хеика Банзай!”, което означава „Нека Императорът управлява десет хиляди години!”
- „Причинителят на болка” е бил проектиран да обездвижи нападателите и да позволи на американците да заловят и разпитат пленниците, а също и да спрат касапницата.
- Защо машината не е била използвана през войната? – попита Пол.
- Скоро след като корабът „Джон Бъри“ изчезнал Военното министерство решило, че машината твърде лесно може да бъде пресъздадена в случай, че бъде заловена и има вероятност врагът да я използва срещу нашите собствени сили.
- А сега машините от остров Пикет събират прах в някой таен военен склад – добави Гамей.
- Да, предполагам – отвърна Гън.
В този момент вниманието на групата се насочи към един висок мъж с грубовати черти, тъмна коса и зелени очи, който влезе в резервираното единствено за тях помещение.
- Моля ви, не ставайте – каза Дърк Пит и се усмихна. Той държеше малка карта. – Една от кредитните карти на агенцията. Този път черпи Чичо Сам.
Гамей се засмя.
- Кърт и Джо ще се зарадват.
- Къде са те? – попита Пол.
- Зад мен – каза Дърк и посочи към вратата.
Всички погледи се насочиха натам и в този момент в залата влязоха Кърт, Джо и Лейлани. Жените се прегърнаха, а мъжете си стиснаха ръце, потупаха се по раменете и целунаха дамите по бузите.
- Започнахме без вас – каза Пол и направи жест на сервитьора да се приближи. – Какво ще желаете?
Дърк си поръча текила „Дон Хулио Бланко” с лед, лимон и сол. Джо поиска „Джак Даниълс” също с лед. Лейлани предпочете коктейл „Космополитън”, а Кърт пожела чист джин „Бомбай сапфир“ и мартини с лук, вместо маслини.
- Е, добре – обърна се Дърк към Джо. – Тъй като ти си героят на деня със златна звезда в бележника покажи ни своя египетски медал.
Джо се изчерви от смущение.
- Не мога да го направя.
- Какво стана с него?
- Намира се в чекмеджето ми с чорапи.
Гамей се засмя.
- Това е един наистина скромен човек.
Пол извади вестник. Беше розов. „Файненшъл Таймс”, издаван във Великобритания.