Тя кимна.
- Опитът с доктор Смит ме научи, че малките неща могат да ни кажат много. Особено когато нищо друго не се връзва.
- Нищо не разбирам – каза Кърт. – Няколко контейнера с провизии липсват, но това не означава, че са били нападнати от пирати. А и компютрите и истински ценните неща са непокътнати. По счупените чинии и масата може да се предположи, че е имало борба, но това не е достатъчно да ме накара да помисля, че са полудели и са се избили един друг. Затова единствената опасност, която виждам, е огънят, но ако са използвали маркуча, за да го потушат, са забравили, че имат пожарогасители.
- Може пожарът да ги е дезориентирал – предположи Пол. – Дали не се е случил през нощта? Или е освободил отровни изпарения и те не са имали друг избор, освен да скочат зад борда.
Кърт реши, че това е малко вероятно, но не и изключено. И би обяснило странния нагар. Може изпаренията да са от лак или някакъв вид гел. Но как е попаднал тук?
- Да започнем с това – каза той. – Пожарът не е дошъл от двигателния отсек, значи причината да избухне е друга. Да вземем проби от нагара и от всичко друго, което ни се стори странно.
- Аз ще го направя – заяви с готовност Гамей.
- А аз ще помогна на Джо да възстанови захранването – добави Пол.
- Добре – усмихна се Кърт. – За мен не остана нищо друго, освен да се представя на една привлекателна млада жена.
Гамей го изгледа неразбиращо.
- Разбира се, че ще го направиш – каза тя с усмивка. – Нали си Кърт Остин.
Въпреки подигравката на Гамей и подозрителните погледи на останалите, Кърт не обели и дума повече. Той слезе по мостчето на кея, без да сваля очи от пазача в будката.
Внезапно се обърна, впери поглед в жената до дървото и тръгна решително към нея.
Движеше се бързо и с широки крачки. Тя го загледа за секунда и заотстъпва. Кърт продължи.
Жената се насочи към улицата, по която с бясна скорост се приближаваше един товарен микробус.
„Явно идват да я измъкнат“, реши Кърт.
Но жената спря на място, очевидно объркана. Тя погледна приближаващия микробус, а после Кърт. Машината наби рязко спирачки и спря на няколко метра от нея.
Вратата се отвори и отвътре изскочиха двама мъже. Тя се опита да избяга, но те я сграбчиха.
Кърт нямаше представа какво се случва, но знаеше, че това не е на добро. Той се затича и закрещя към мъжете:
- Хей!
Жената пищеше, докато я влачеха към микробуса. Тя се съпротивляваше, но те я метнаха през отворената врата и скочиха след нея. Кърт стигна улицата, но микробусът вече потегляше с мръсна газ. Пазачът от будката тичаше зад него и надуваше свирка.
Това нямаше как да помогне.
- Имате ли кола?
- Само скутер – отвърна мъжът, извади един ключ и посочи към малка, оранжева „Веспа“.
Кърт грабна ключа и се затича към скутера. Щеше да свърши работа.
Той вкара ключа в гнездото на контакта и петдесеткубиковият двигател оживя, но не беше по-мощен от вентилатор на отдушник в баня.
- Как може да нямате кола? – извика той и подаде газ.
- Островът е широк само три километра – отвърна пазачът – На никой не му трябва.
Кърт не можеше да оспори това твърдение, а дори и да можеше, нямаше време. Той завъртя ръчката на газта и веспата ускори след отдалечаващия се микробус.
Само преди минута той се чудеше дали жената е репортер, след това реши, че може да е нещо по-опасно, а сега се опитваше да я спаси от похитители. Очертаваше се сутринта да е много интересна.
Микробусът летеше по улицата на около двеста метра пред него. Стоповете светнаха и той зави наляво към вътрешността на острова.
Кърт го последва, но за малко да блъсне един колоездач и уличен продавач на риба. Той зави и се качи на тротоара, като балансираше, за да не падне от скутера. Секунда по-късно беше отново на платното.
Микробусът значително беше увеличил преднината си и Кърт се опасяваше, че може и да не успее да го настигне със своя малък мотор.
- Прекрасно! – промърмори той. Няколко мухи се бяха ударили в лицето му. – Толкова години слушам Дърк да разказва истории за дюсенберговете и пакардите, които е наемал, а сега карам скутер с трийсет коня.
Той се сниши, за да намали съпротивлението и реши, че има късмет, че от дръжките на скутера не висят лентички и отпред няма кошница.
Отред имаше групичка хора, които пресичаха на пешеходна пътека. Палецът на Кърт намери клаксона.
„Би-бип!“
Досадният звук беше достатъчно висок, за да раздели хората. Кърт се промуши между тях като полудял и даде газ след микробуса.
Микробусът вече се движеше по път, в чието име имаше толкова много букви и гласни, че Кърт дори не си направи труда да го прочете и запомни. Единственото, което имаше значение беше, че целта му все още се виждаше.