Кърт не беше сигурен колко бързо се движеха другите скутери, но максималната скорост на тази малка „Веспа“ беше около шейсет и пет километра в час. Тъкмо когато започна да си мисли, че няма да успее, късметът му помогна.
Въпреки твърдението на пазача, че на острова не е нужна кола, изглежда, че доста хора имаха. Тесните улици бяха пълни с тях. Не по стандартите на задръстванията в час пик по Източното крайбрежие, но достатъчно да превърнат пътя в труден за преминаване.
Кърт избегна удара с една кола, промуши се между две, които се движеха една до друга и започна да наближава микробуса. Видя го далеч напред как се опитва да премине през едно натоварено кръстовище.
Кърт изпревари още една кола и чу шофьорът на микробуса да надува нервно клаксона. Микробусът зави надясно.
Остин се промуши между две спрели коли и взе завоя с лекота, като се молеше никой да не реши да отвори вратата си в този момент.
Движеха се на запад и Кърт настигаше микробуса. Той изпита внезапно задоволство от своя малък, оранжев жребец. Пред него се появи океанът. Вече бяха от другата страна на острова.
Микробусът излезе на открито и мина с бясна скорост покрай контейнерите и оборудването на търговското пристанище. После наби спирачки близо до една моторница и вратата се отвори.
Двамата мъже, които бяха отвлекли загадъчната жена, я изкараха насила навън, а после микробусът потегли.
Кърт не му обърна внимание и се насочи към полинезийката и нейните похитители. Щом ги доближи, скочи от скутера.
Останало без човек, който да го управлява, моторчето падна и се плъзна по бетона. Кърт се метна и падна върху двамата мъже и жената.
Четиримата се претърколиха. Остин усети как коляното и бедрото му остъргват настилката и почувства позната болка. Но въпреки болката се изправи и се хвърли към мъжете.
Единият от тях се затича към лодката. Другият се изправи и извади нож. Той изгледа Кърт, отстъпи няколко крачки и после хвърли оръжието.
Остин залегна, но това даде на мъжа достатъчно време да последва другаря си към лодката и да скочи вътре. Извънбордовият двигател зарева и лодката се отдалечи бързо. Кърт не забеляза отличителни знаци или надписи по нея.
Поклати глава. Бандитите не успяха да отвлекат жертвата, но се измъкнаха.
Кърт се обърна към жената. Тя се беше свила на земята, държеше окървавения си лакът и изглежда изпитваше силна болка.
Той се приближи до нея.
- Добре ли сте? – попита Кърт.
Жената надигна глава, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Гримът ѝ се беше размазал. Тя кимна, но продължи да се държи за удареното място.
- Мисля, че ръката ми е счупена – каза тя на английски.
Естествените защитни инстинкти на Кърт се задействаха, но той си припомни, че преди няколко минути жената го шпионираше и дори правеше снимки на катамарана. Той реши, че тя му дължи обяснение.
- Ще ви заведа в болница – каза той и ѝ помогна да се изправи, – но първо искам да ми кажете коя сте, защо ме следите и какво намирате толкова интересно в един изоставен катамаран?
- Вие сте Кърт Остин – каза тя с уверен глас. – Работите за НАМПД.
- Точно така – каза той. – Откъде знаете?
- Аз съм Лейлани Тенър – отвърна жената.
Името му беше познато, но тя продължи, преди той да може да се сети откъде би трябвало да я познава.
- Кимо Акона е мой доведен брат. Той беше на онази лодка.
На няколко хиляди километра от Мале, в провинция Шанхай, господин Чоу от Китай и Мустафа от Пакистан се возеха в частен вагон във влак-стрела, пътуващ за Пекин. Чоу беше облечен в костюм, а Мустафа в кафтан от племето паштун. Още няколко души пътуваха във вагона с тях и лесно се познаваше с кой от двамата са.
Бързината и удобството на пътуването бяха впечатляващи, както и вътрешността на влака. Скрито осветление обливаше вагона в мека хармония от бяло и лилаво. Удобните кожени седалки поддържаха гърбовете на пътниците, а ароматизатори и климатици се грижеха въздухът да е свеж, а температурата да е на приятните двайсет и три градуса.
Двама готвачи стояха до подноси, отрупани с китайски и пакистански деликатеси. От уважение към религията на Мустафа, не се предлагаше алкохол. Пътниците утоляваха жаждата си с билков чай.
Въпреки целия разкош, това беше работна среща.
Чоу заговори твърдо:
- Трябва да разбереш положението, в което се намираме! - заяви той.