Мустафа пое дълбоко дъх и прие съдбата си.
- Ще действаме – каза твърдо той, – след като получим десет милиона предварително.
Чоу кимна и махна на един от своите хора, който остави на пода малко куфарче. Мустафа посегна към него, но щом докосна дръжката, Чоу каза:
- Запомни, Мустафа, в тази страна също има места, които са покрити с кости. Ако ме предадеш, на никой няма да му пука дали към купчината ще се добавят няколко пакистански трупа.
След кратка среща с малдивската полиция, Кърт отведе Лейлани до главната болница на острова – модерна сграда, носеща името на Индира Ганди. Докато чакаха да станат рентгеновите снимки, той изпрати съобщение на Джо, че е добре и че преследването е приключило. След това отново насочи вниманието си към Лейлани.
- Не искам да прозвуча невъзпитано, но какво по дяволите правиш тук?
Ръката и беше превързана, а раната над окото беше зашита и намазана с йод.
- Дойдох да разбера какво се е случило с брат ми.
„Разбирам я“, помисли си Кърт, но той знаеше със сигурност, че Дърк Пит все още не се е свързал с членовете на семействата им.
- Как научи, че се е случило нещо?
- Брат ми изучаваше теченията – каза тя и го погледна с тъга. – Аз пък учех за съществата, които плуват в тях. Всеки ден си пишехме имейли. В последните няколко, които ми изпрати, той споменаваше за това, че с останалите от екипа са започнали да откриват някои много странни отклонения в температурата на водата и нивото на кислорода в нея. Той искаше да разбере какво отражение би имало това върху морските обитатели в района. Брат ми каза, че планктонът и крилът са намалели значително. Рибата също. Сякаш морето е започнало да става студено и безплодно.
Кърт знаеше от доклада на Халверсън, че това е така.
- Когато спря да ми праща имейли, се притесних – добави тя. – Но той не вдигаше и сателитния телефон и затова се свързах с НАМПД. Оттам никой не можа да ми каже какво става, затова долетях тук и потърсих началника на пристанището. Той ми разказа за катамарана и че хора от НАМПД са дошли да го огледат. Помислих, че сте част от операцията по издирването, но после видях лодката и...
Тя утихна и се загледа към пристанището. Кърт очакваше да заплаче и наистина видя няколко сълзи, но тя успя да се овладее.
- Какво е станало с брат ми? – попита накрая Лейлани.
Кърт не отговори.
- Родителите ни починаха, господин Остин. Той е всичко, което имам... което имах.
Остин я разбра.
- Не знам – каза той. – В момента се опитваме да разберем какво се е случило. Знаеш ли кои са онези мъже?
- Не – отговори тя. – А вие?
- И аз – призна Кърт, въпреки че вече не се съмняваше, че каквото и да се е случило на катамарана, не е било случайно. – Кога ви писа за последно?
Тя отново погледна към земята.
- Преди три дни, рано сутринта.
- Имаше ли нещо необичайно в писмото?
- Не – отвърна тя. – Само това, което вече ви казах. Защо?
Кърт огледа малката ниша в спешното отделение. Лекарите бяха заети, пациентите чакаха, от време на време се чуваше писукане на някой уред или звънец. Тишина, спокойствие и ред. Но въпреки това, Кърт усещаше, че наблизо дебне опасност.
- Защото се опитвам да разбера какво биха спечелили онези мъже, ако те отвлекат. В началото само подозирахме, че е имало нападение. Вече сме почти сигурни. А ако ти не знаеш повече от нас...
- Кимо ми изпрати само основните данни. Убедена съм, че и вие ги имате. Но дори това да не е така, отвличането ми не би ги скрило.
Тя беше права. Това означаваше, че никой няма причина да организира подобно отвличане.
- Ще ги потърсите ли?
- Полицията се е заела с това – каза Кърт, – но съм сигурен, че отдавна са изчезнали. Моята задача е да открия какво се е случило с катамарана и неговия екипаж. Предполагам, че са се натъкнали на нещо, което някой не е искал да откриват. Нещо повече от температурните аномалии. Ако това ни отведе до мъжете, които те нападнаха, тогава ще се занимаем и с тях.
- Искам да ви помогна! – заяви Лейлани.
Кърт очакваше, че тя ще го каже, но поклати глава.
- Това не е научен проект. И в случай, че още не си разбрала, вероятно ще е много опасно.
Тя сви устни, сякаш беше обидена, но вместо да се ядоса, заговори спокойно:
- Брат ми е загинал, господин Остин... И двамата го знаем. Отраснала съм в Хавай, а там човек се научава да уважава силата на океана. Той е прекрасен, но и опасен. Губили сме много приятели сърфисти, моряци и гмуркачи. Ако морето е поело Кимо в обятията си, това е едно. Но ако някой го е пратил на дъното заради това, което е открил, това е много по-лошо. И не съм човек, който ще остави нещата така.